Том Перротта - Останалите

— Добър ден и добре дошли на четвъртата лекция от нашата неделна серия, озаглавена „Внезапното заминаване от християнска перспектива“. Нашият гост лектор днес, Уейн Гилкрест, идва направо от Брукдейл и ми е горещо препоръчан от моя уважаван колега доктор Финч. — Преподобният поспря, в случай че някой искаше да аплодира уважавания му колега. — Когато помолих мистър Гилкрест да ми даде заглавието на лекцията си, така че да мога да го обявя на уебсайта ни, той ми отвърна, че тя е незавършена. Така че съм също толкова любопитен, колкото и вие, да чуя какво има да ни каже той.

Хората, които познаваха мистър Гилкрест в по-късната му и по-харизматична инкарнация, не биха познали човека, който се изправи от стола си на предната редица и се обърна с лице към оскъдната аудитория. Бъдещата униформа на Холи Уейн се състоеше от джинси и тениски и кожени маншети с нитове — един репортер го нарече „Брус Спрингстийн на сектантските лидери“ — но засега той още предпочиташе по-нормално облекло, което през този ден беше погребален костюм не по мярка, който, изглежда, беше взет назаем от по-дребен и не толкова могъщ мъж. Изглеждаше му неудобно тесен в гръдния кош и раменете.

— Благодаря ти, преподобни. И благодаря на всички, че сте тук. — Мистър Гилкрест проговори с дрезгав глас, който излъчваше мъжкарски авторитет. По-късно Том щеше да научи, че той кара ван на UPS, но ако този следобед трябваше да познае какво работи мъжът, щеше да го припознае за полицай или футболен треньор. Втренчи се в домакина си, който се мръщеше с неискрено извинение. — Предполагам, че не съм осъзнавал, че трябва да говоря от християнска перспектива. Защото наистина не съм много сигурен каква е моята перспектива.

Той започна, като им даде един флаер — едно от съобщенията за изчезнал човек, които се срещаха толкова често след четиринайсети октомври на телефонните стълбове и по таблата в супермаркетите. На този имаше цветна снимка на кльощаво дете, което стоеше на трамплина за водни скокове, обвило ръце около тялото си заради студа. Под кръстосаните ръце се виждаха ясно ребрата му; краката му стърчаха като пръчки, поникнали от дънер, и изглеждаха така, сякаш биха паснали на голям мъж. Момчето се усмихваше, но в очите му имаше тревога. Човек получаваше усещането, че не се наслаждава на перспективата да потъне в тъмната вода. ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТОВА МОМЧЕ? Надписът го идентифицираше като Хенри Гилкрест, на осем. Включваше адрес и телефонен номер заедно със спешна молба до всеки, който може да е виждал дете, приличащо на Хенри, да се свърже с родителите му незабавно. МОЛЯ ВИ!!! ИМАМЕ ОТЧАЯНА НУЖДА ОТ ИНФОРМАЦИЯ ЗА МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО МУ.

— Това е синът ми. — Мистър Гилкрест се взираше с любов във флаера, сякаш почти беше забравил къде е. — Мога да ви разказвам за него целия следобед, но това няма да ни помогне, нали? Никога не сте помирисвали косата му, след като е излязъл от банята, и не сте го носили от колата, след като е заспал по пътя към дома, не сте чували как се смее, когато някой го гъделичка. Така че ще трябва да ми се доверите: беше страхотно дете и ме правеше щастлив, че съм жив.

Том се взря в Хъбс, любопитен да разбере дали за това точно са дошли, някакъв бачкатор, който си спомня за заминалия си син. Хъбс само сви рамене и се обърна към мистър Гилкрест.

— От снимката не си личи, но Хенри беше малък за възрастта си. Беше добър атлет обаче. Доста бърз. Имаше добри рефлекси и координация между ръка и око. Футболът и бейзболът бяха неговите спортове. Опитах се да го накарам да се интересува от баскетбол, но той не се увлече, може би заради ръста си. Водихме го няколко пъти на ски, но той не си падна и по това. Не сме настоявали много. Сметнахме, че той ще ни каже, когато е готов да опита отново. Знаете за какво говоря, нали? Изглеждаше ни, сякаш ще имаме време за всичко.

В училище Том не можеше да седи мирен на лекциите. След първите няколко минути думите на професора се сливаха в безсмислено дърдорене, в мудна река от претенциозни фрази. Изнервяше се и губеше концентрация, ставаше крайно и неуслужливо осъзнат за физическото си Аз — потрепващи крака, суха уста, къркорене в червата. Без значение как се въртеше на стола, позата му винаги му се струваше неудобна и неловка. По някаква причина обаче мистър Гилкрест имаше точно обратния ефект върху него. Докато го слушаше, Том се почувства спокоен и просветлен, почти безплътен. Отпусна се в стола си и получи неочаквано, объркващо видение на състезанието по ядене на хотдог в къщата на братството, което беше пропуснал, големи момчета, тъпчещи устите си месо и хляб, с издути бузи, с очи, пълни със страх и отвращение.