Том Перротта - Останалите

Друго предимство на кандидатстването беше, че му даваше нещо, за което да си говори с родителите му, които звъняха почти всеки ден, за да го чуят. Том не беше особено добър лъжец, така че му беше полезно да може да каже: „Ходихме на лов за боклуци“ или „Трябваше да приготвяме закуската в леглото за по-старшите братя, а после да им я сервираме с престилки на цветя“, с готови подробности, за да подкрепи твърденията си. Беше много по-трудно, когато майка му го разпитваше за училището и той трябваше да импровизира нещо за есета и изпити и за бруталните задачи по статистика.

— Колко имаш на курсовата? — питаше тя.

— Коя курсова?

— По политически науки. За която говорихме.

— О, тази ли. Още едно В+.

— Значи е харесал тезата ти?

— Ами всъщност не каза.

— Защо не ми пратиш есето по имейла? Бих искала да го прочета.

— Не ти трябва да го четеш, мамо.

— Бих искала. — Тя замлъкна. — Сигурен ли си, че си добре?

— Да, всичко е наред.

Том винаги настояваше, че всичко е наред — беше зает, създаваше си приятели, държеше стабилно средно ниво на оценки. Дори когато обсъждаха братството, се стараеше да набляга на позитивното, да се фокусира върху неща като дневните групи за учене и нощните караоке купони между братствата, както и да избягва всякакво споменаване на Чип Глийсън, единствения активен брат на АТО, изчезнал на 14 октомври.

Аурата на Чип витаеше застрашително около къщата на братството. В главната зала за купони имаше негов портрет в рамка, имаше и учредена стипендия в негова памет. От кандидатите се изискваше да запомнят всевъзможна информация за него: рождения му ден, имената на членовете на семейството му, десетте най-харесвани от него филми и групи и пълен списък на всички момичета, с които беше спал в печално късия си живот. Това беше трудната част — ставаше въпрос за общо трийсет и седем приятелки, като се започнеше от Тина Уонг в началото на гимназията и се свършеше със Стейси Грийнглас, хубавичкото момиче от Алфа Чи, която е била с него в леглото на четиринайсети октомври и го е яздила обърната, ако легендите бяха верни — и която трябвало да остане в болница няколко дни в резултат на тежката емоционална травма от неговото неочаквано заминаване насред акта. Някои от братята разказваха тази история, все едно беше смешен виц, почит към разгонеността на любимия им приятел, но всичко, за което Том можеше да мисли, бе колко ужасно трябва да е било за Стейси, нещо, от което никога не се възстановяваш.

Една вечер на събиране с Три Делта обаче Тайлър Ручи посочи една знойна мацка на дансинга, която се кълчеше заедно с един университетски играч. Тя беше загоряла и носеше невероятно тясна рокля, и се привеждаше, докато въртеше задника си в бавни кръгове към чатала на партньора си.

— Знаеш ли кой е това?

— Кой?

— Стейси Грийнглас.

Том я гледа дълго как танцува — изглеждаше щастлива, прокарваше ръце по гърдите си и надолу по хълбоците и бедрата, правеше физиономии на порнозвезда заради приятелите си — и се опитваше да разбере какво знае тя, което той не знае. Беше готов да приеме възможността Чип да не е означавал много за нея. Може би е било свалка за една нощ или сексприятелче. И все пак той беше реален човек, човек, който бе играл активна и доста важна роля в живота ѝ. А тя беше тук, само няколко месеца по-късно след изчезването му, и танцуваше на купон, като че ли той никога не бе съществувал.

Не че Том я порицаваше. Съвсем не. Той просто не можеше да разбере как е възможно Стейси да забрави Чип, докато той все още беше обсебен от Вербецки, дете, което не беше виждал от години и вероятно нямаше дори да разпознае, ако се бяха сблъскали на тринайсети октомври.

Но положението беше такова. Той мислеше за Вербецки през цялото време. Обсесията му дори се задълбочи, откакто се върна в колежа. Носеше тази глупава снимка — малкото дете с фойерверка — навсякъде, където идеше и я гледаше по няколко пъти на ден, като напяваше името на стария си приятел, сякаш беше някаква мантра: „Вербецки, Вербецки, Вербецки“. Той беше причината да го късат, причината да лъже родителите си, причината да не боядисва повече лицето си в синьо и оранжево и да крещи до скъсване на стадиона, причината да не може да си представи повече собственото си бъдеще.

„Къде, по дяволите, си отишъл, Вербецки?“

Голяма част от процеса на кандидатстването беше да опознаеш старшите братя, да ги убедиш, че си подходящ за АТО. Имаше покернощи и обеди с пица, маратон от игри с пиене, серия от интервюта, маскирани като социални събития. Том мислеше, че се справя добре в прикриването на обсесията си, в имитирането на нормален, добре приспособен първокурсник — такъв, какъвто трябваше да бъде — докато една нощ в ТВ стаята към него не се приближи Тревор Хъбард, или Хъбс, студент трета година, който беше местният бохем/интелектуалец в братството. Том се беше облегнал на една стена и се преструваше на заинтересуван от играта на боулинг на Wii между двама от кандидат-братята, когато Хъбс неочаквано се появи до него.