Том Перротта - Останалите

В зависимост от навиците си, човек можеше да слуша експертите, които провеждаха дебати върху валидността на противоречивите религиозни и научни обяснения за събитието, което беше или чудо, или трагедия, или можеше да гледа безкрайни серии от прозрачни монтажи, празнуващи живота на заминалите знаменитости — Джон Меленкамп и Дженифър Лопес, Шак и Адам Сандлър, мис Тексас и Грета ван Састерн, Владимир Путин и папата. Имаше толкова много различни нива на слава, примесени едно в друго — техничарят в рекламите на „Върайзън“ и пенсионираният съдия от Върховния съд, латиноамериканският тиранин и куотърбекът, никога неразвил своя потенциал, остроумният политически консултант и онази мацка от „Ергенът“. Според „Фуд Нетуърк“ малкият свят на звездните готвачи бе понесъл непропорционално голям удар.

Първоначално Том нямаше против да си е вкъщи. Имаше смисъл във времена като това хората да са със своите близки. Във въздуха тежеше някакво почти непоносимо напрежение, настроение на тревожно очакване, макар никой да не знаеше дали се чака логично обяснение, или втора вълна изчезвания. Сякаш целият свят бе поспрял да си поеме дълбоко въздух и да се закали за онова, което предстои да се случи.

НИЩО НЕ СЕ СЛУЧИ.

Докато седмиците се влачеха, усещането за предстояща криза започна да се топи. Хората се умориха да се крият в къщите си и да предъвкват зловещи предположения. Том започна да излиза след вечеря заедно с група от гимназиалните му приятели и да ходи в „Кантийн“, долнопробен бар в „Стоунууд Хайтс“, където не бяха особено стриктни в проверките за фалшиви лични карти. Всяка нощ беше като комбинация от годишното завръщане от колежа и бдение — наоколо се мотаеха всякакви невероятни хора, купуваха питиета и си разменяха истории за липсващи приятели и познати. Трима души от неговия клас бяха сред липсващите, без да се броят мистър Ед Хакни, презираният от всички заместник-директор, и портиерът, когото всички наричаха Марбълс.

Почти всеки път когато Том стъпеше в „Кантийн“, към мозайката от загуби се прибавяше ново парченце, обикновено под формата на някой полузабравен човек, за когото не се бе сещал от години: икономката на Дейв Кийган от Ямайка, Ивон; мистър Баунди, младши учител по заместване, чийто лош дъх беше легендарен; Джузепе, лудият италианец, който притежаваше „Марио Пица Плюс“, преди да я купи навъсеният албанец. Една нощ в началото на декември, докато Том играеше дартс с Пол Ердман, към тях се промъкна Мат Теста.

— Хей — започна той с онзи мрачен тон, който хората използваха, когато обсъждаха четиринайсети октомври. — Помните ли Джон Вербецки?

Том хвърли стреличката си малко по-силно, отколкото възнамеряваше. Тя полетя високо и неточно и почти пропусна дъската.

— Какво за него?

Теста сви рамене по начин, който направи отговора му излишен.

— Няма го.

Пол пристъпи към линията на пода. Присвивайки очи като бижутер, той засили стреличката си право в средата на мишената, само на инч от идеалния център и малко вляво.

— Кого го няма?

— Това беше преди теб — обясни Теста. — Вербецки се премести едно лято след шести клас. В Ню Хампшир.

— Познавам го още от предучилищната — каза Том. — Обикновено се виждахме на площадката. Мисля, че веднъж ходихме в „Сикс Флагс“. Беше добро дете.

Мат кимна с уважение.

— Братовчед му познава братовчед ми. Така научих.

— Къде е бил? — попита Том.

Това беше задължителен въпрос. Изглеждаше важно, макар че беше трудно да се каже защо. Без значение къде е бил човекът, когато се случи, мястото винаги му се струваше зловещо и напълно уместно.

— Във фитнеса. На един от тренажорите.

— Мамка му. — Том поклати глава, представяйки си внезапно опустялата машина, все още движещите се дръжки и педали, все едно по своя воля, последното проявление на Вербецки. — Трудно е да си го представя във фитнеса.

— Знам. — Теста се намръщи, сякаш нещо не пасваше. — Той беше женчо, нали.

— Не точно — отвърна Том. — Мисля, че просто беше много чувствителен. Обикновено майка му режеше етикетите на дрехите му, за да не го подлудяват. Помня в предучилищната, че непрестанно си сваляше ризата, защото казваше, че го сърби ужасно много. Учителите все му казваха, че е неприлично, но на него не му пукаше.

— Точно така — ухили се Теста. Започваше да си спомня. — Веднъж спах у тях. Той си легна на светло, докато слушаше непрекъснато една песен на „Бийтълс“, „Автор на евтини романи“ или нещо подобно.