Том Перротта - Останалите

„Няма ги — помисли си Том. — Трябва да се примиря с това.“

Три години по-рано, когато пристигна за първи път в колежа, Том беше като всички останали — нормално американско дете със среден успех, което искаше да учи бизнесспециалност, да бъде готин студент, да пие тонове бира и да преспи с колкото се може повече сравнително яки мадами. През първите няколко дни изпитваше носталгия по дома, носталгия по познатите улици и сгради на Мейпълтън, по родителите и сестра си и всичките си приятели, разпръснати в институциите за висше образование в страната, но знаеше, че тъгата му е временна и дори здравословна. Тревожеше се, когато срещаше други първокурсници, които говореха за родните си места и понякога за семействата си с привично презрение, сякаш бяха прекарали първите си осемнайсет години в затвора и най-накрая се бяха освободили.

Неделята след началото на занятията той се напи и отиде на футболен мач с голяма група от неговия етаж, половината му лице беше боядисано с оранжево, а другата половина — със синьо. Всички студенти бяха концентрирани в една секция на куполния стадион, ревяха и пееха като един-единствен организъм. Беше въодушевяващо да се слее с тълпата, да почувства как идентичността му се разтопява в нещо по-голямо и по-могъщо. Оранжевите победиха и същата нощ на сбирката на братството той срещна момиче, чието лице беше боядисано също като неговото, отиде в стаята ѝ и откри, че животът в колежа надхвърля и най-смелите му очаквания. Все още можеше да си припомни живо усещането, когато се прибираше, след като бе излязъл от стаята ѝ, докато слънцето изгряваше, с развързани обувки, изчезнали чорапи и боксерки; помнеше поздрава, който си размени с някакво момче, което се олюляваше срещу него на двора като негов огледален образ, и плясъка на ръцете им, който отекна триумфално в утринната тишина.

Само след миг всичко беше свършило. Учебната година бе отменена на петнайсети октомври, дадоха им седем дни да си стегнат багажа и да опразнят кампуса. Тази последна седмица съществуваше в паметта му като мъгла от объркани сбогувания — стаите се опразваха бавно, чуваха се приглушените звуци от плачещи зад вратите хора и тихите им проклятия, докато прибираха телефоните в джоба си. Направиха се няколко отчаяни купона, един от които свърши с отвратителна кавга, и набързо организирани мемориални служби на стадиона, на които ректорът тържествено рецитира имената на университетските жертви в онова, което тъкмо беше наречено Внезапното заминаване. Списъкът включваше и имената на инструктора по физика на Том и на едно момиче от часовете по английски, което беше взело свръхдоза приспивателни, щом научи за изчезването на еднояйчната ѝ близначка.

Той не беше направил нищо лошо, но помнеше странното усещане за срам — за личен провал — когато се върна у дома си, след като го беше напуснал, все едно беше скъсан или го бяха изгонили дисциплинарно. Но изпитваше и утеха и успокоение в това, да се върне при семейството си, да открие всички живи и здрави, макар че сестра му очевидно беше преживяла доста. Том я попита няколко пъти за Джен Сасман, но тя отказваше да говори или защото беше твърде разстройващо — според теорията на майка му — или защото просто ѝ беше писнало от темата.

— Какво искаш да ти кажа? — тросваше му се тя. — Мамка му, тя се изпари, това е.

Останаха само четиримата две седмици, гледаха дивидита и играеха настолни игри, правеха всичко, което можеше да ги разсее от истеричната монотонност на телевизионните новини — обсесивно повтаряне на едни и същи основни факти, все по-увеличаващия се брой на липсващите, интервю след интервю с травматизирани очевидци, които казваха неща като: „Той стоеше точно до мен…“ или „Обърнах се само за секунда…“, преди гласовете им да се извият в смущаващ кикот. Медийното отразяване беше различно от това за единайсети септември, когато мрежите показваха горящите кули до безкрай. Четиринайсети октомври беше по-аморфен, по-труден за обхващане: имаше огромни струпвания на коли по магистралите, катастрофирали влакове, много паднали малки самолети и хеликоптери, за щастие, в САЩ нямаше нито един катастрофирал голям пътнически самолет, макар че няколко бяха приземени от ужасените втори пилоти, а един дори от стюарда, който за малко се превърна в национален герой, една ярка точка в морето от мрак — но медиите така и не можаха да създадат едно-единствено изображение, което да символизира катастрофата. Нямаше и враг, който да бъде мразен, а това правеше нещата много по-трудни за осмисляне.