Джим Бъчър: Смъртоносна опасност

Призрачната стомана иззвъня при удара с истинското желязо и Аморакус се обля в ярка бяла светлина. Майкъл плъзна крак в отбранителна позиция и стиснал зъби в огромно усилие, успя да попречи на призрачното оръжие да докосне плътта ми.

– Дрезден – извика той. – Прахът!

Борейки се с бесните пориви на вятъра, аз направих крачка напред, пъхнах юмрука си в ръката на Агата, която стискаше сатъра, и разпръснах малко от призрачния прах в кожената кесийка. При контакта с призрачната плът, прахът избухна в хиляди пламтящи мушички от алена светлина. Агата изпищя и отскочи назад, но ръката й остана прикована на мястото си, като застопорена в бетон.

– Бенсън! – изпищя тя. – Бенсън! Тихо, детенце!

След което ръката й просто се откъсна при рамото и Агата изчезна, изоставяйки частта от призрачната си плът. Ръката и сатърчето паднаха на пода, превръщайки се в прозрачна, полутечна желеобразна маса – онова, което остава от призрачната плът, когато духът изчезне; ектоплазма, която бързо щеше да се изпари.

Вихрушката утихна, макар че лампите продължиха да примигват. Моята синкавобяла магьосническа светлина и бледото сияние на меча на Майкъл бяха единствените надеждни източници на осветление в стаята. Ушите ми писнаха от внезапно настъпилата тишина, въпреки че лежащите в креватчетата си бебета продължаваха да проплакват ужасено.

– Добре ли са децата? – попита Майкъл. – А тя къде отиде?

– Мисля, че са добре. А призракът сигурно е преминал в отвъдното – предположих аз. – Тя разбра, че за нея няма друг изход.

Майкъл бавно се завъртя на мястото си, стиснал меча в бойна поза.

– Значи, вече я няма?

Поклатих глава, оглеждайки стаята.

– Така мисля – отвърнах му аз и се наведох над креватчето на момиченцето, което едва не бе задушено.

На гривничката на мъничката му китка се четеше името Алисън Ан Съмърс. Погалих го по мъничката бузка, а то се обърна към пръста ми, бебешките му устнички го засмукаха и плачът му постепенно утихна.

– Извади си пръста от устата му – смъмри ме Майкъл. – Мръсен е. Сега какво ще правим?

– Ще сложа защитно заклинание над стаята – отвърнах аз. – А след това ще изчезваме оттук, преди полицията да се е появила, за да ни арест...

Алисън Ан се сгърчи и спря да диша. Мъничките й ръчички и крачета се вцепениха. Усетих как над нея преминава някакъв хлад и дочух далечно монотонно припяване на налудничавата приспивна песен.

Тихо, бебче ...

– Майкъл – извиках аз. – Тя е още тук! Призракът достига дотук откъм Небивалото.

– Господ да ни пази – изсъска Майкъл. – Хари, ще трябва да минем оттатък.

При тази мисъл сърцето ми прескочи един удар.

– Не – отвърнах аз. – Няма начин. Това е силен призрак, Майкъл. Нямам намерение да отивам незащитен на нейна територия и да й предлагам да играем до две победи от три срещи.

– Нямаме друг избор – сопна ми се Майкъл. – Погледни.

Погледнах. Едно по едно бебетата утихваха, тихият им плач секваше рязко насред поемането на дъх.

Тихо, бебче ...

– Майкъл, тя ще ни разнищи. А дори и да не успее, кръстницата ми сигурно ще го направи.

Майкъл поклати намръщено глава.

– Не, за бога. Няма да позволя това да се случи. – Той се обърна и впери в мен пронизващия си поглед. – Нито пък ти, Хари Дрезден. В сърцето ти има твърде много доброта, за да позволиш тези деца да умрат.

Отвърнах неуверено на погледа му. При първата ми среща Майкъл беше настоял да го погледна в очите. Когато магьосник те погледне в очите, значи, работата е сериозна. Той може да проникне в дълбините на душата ти, да види всичките ти тъмни тайни и да долови скритите ти страхове – а ти съответно виждаш неговите. Душата на Майкъл ме накара да заплача. Искаше ми се и моята да му е изглеждала по този начин. Но бях адски убеден, че не е така.

Възцари се пълна тишина. Всички бебета утихнаха.

Затворих кесийката с призрачен прах и я прибрах в джоба си. Нямаше да ми свърши никаква работа в Небивалото.

Обърнах се към лежащите на пода жезъл и стреляща пръчка, протегнах ръка и им се сопнах:

– Ventas servitas! 1

1Ventas servitas – заклинание на Хари Дрезден, с което се призовават силите на ветровете. – Б. пр.

– Изви се лек вихър, който поднесе жезъла и пръчката в протегнатата ми длан, преди отново да утихне.

– Добре – казах аз. – Сега ще отворя проход, който ще ни даде пет минути. Да се надяваме, че кръстницата ми няма да успее да ни намери за това време. Във всеки случай забавим ли се малко повече, или ще сме мъртви, или ще сме се върнали вече тук.