Джим Бъчър - Смъртоносна опасност

– Ти имаш добро сърце, Хари Дрезден – каза Майкъл и устните му се разтегнаха в свирепа усмивка. Той пристъпи напред и застана до мен. – Господ ще се зарадва на нашия избор.

– Да. Помоли Го да не превръща апартамента ми в Содом и Гомор и ще сме квит.

Майкъл ме изгледа обидено. Аз го стрелнах със сприхав поглед. Той положи длан върху рамото ми и го стисна.

И тогава аз протегнах ръка, улових реалността с върховете на пръстите си и с усилие на волята и едно прошепнато Aparturum 2 отворих проход между този свят и другия.

2Aparturum – заклинание на Хари Дрезден, което отваря проход към Небивалото. – Б. пр .

Дори дните, които завършват с грандиозна битка срещу полудял призрак и пътуване през границата между нашия свят и царството на духовете, обикновено започват по съвсем обикновен начин. Този например започна със закуска и малко работа в офиса.

Офисът ми се намира в една сграда в центъра на Чикаго. Тя е доста стара и не е в особено добро състояние, особено след аварията на асансьора миналата година. Не ми пука какви ги приказват другите, аз нямам пръст в тази работа. Когато един гигантски скорпион с размерите на ирландски вълкодав се опитва да се докопа до вас, разкъсвайки покрива на асансьорната кабина, внезапно ви изпълва непреодолимото желание да прибегнете до крайности.

Както и да е. Офисът ми е малък – само една стая, затова пък ъглова, с два прозореца. На табелата на вратата пише просто ХАРИ ДРЕЗДЕН, МАГЬОСНИК. Точно зад вратата се намира масата, на която са разпръснати брошурки със заглавия като: „Магията и вие“ и „Защо вещиците не потъват по-бързо от останалите хора – магьосническо мнение“. Повечето съм ги писал аз. Мисля, че за нас, които практикуваме това Изкуство, е важно да поддържаме положителен образ в очите на обществото. Една Инквизиция ни е предостатъчна.

Зад масата има умивалник, плот и стара машина за кафе. Бюрото ми е разположено с лице към вратата, а срещу него съм подредил два удобни стола. Климатикът пот-раква, таванският вентилатор поскърцва при всяко завъртане, а килимът и стените са пропити с миризмата на кафе.

Влязох бавно, с тътрещи се крака, пуснах кафе машината и докато кафето се процеждаше през филтъра, прегледах пощата. Благодарствено писмо от семейство Кембъл за успешното прогонване на призрака от къщата им. Рекламни брошури. И слава богу, чек от полицейс-кото управление на Чикаго за последната работа, която свърших за тях.

Налях си кафе и реших да се обадя на Майкъл и да му предложа дял от заплащането – макар подготвителната част да бе свършена изцяло от мен, той и неговият Аморакус свършиха добра работа на финала. Аз се заех със заклинателя, той се справи с демона и добрите момчета отново спечелиха. Сметнах си хонорара и при петдесетте долара, които вземам на час, си докарах чисти два бона. Майкъл щеше да откаже парите (винаги го прави), но ми се стори редно да му ги предложа; особено като се има предвид колко време прекарвахме заедно напоследък в опит да открием причината за зачестилите призрачни проявления в града.

Телефонът иззвъня, преди да успея да вдигна слушалката, за да се обадя на Майкъл.

– Хари Дрезден – представих се аз.

– Здравейте, господин Дрезден – каза топъл женски глас. – Чудех се дали е възможно да ми отделите част от времето си.

Тръшнах се обратно на стола си и почувствах как устните ми се разтеглят в усмивка.

– Я виж ти, госпожице Родригес, вие ли сте това? Любопитната журналистка от „Аркейн“, онзи безполезен жълт вестник, който публикува истории за вещици, призраци и Голямата стъпка?

– И Елвис в добавка – увери ме тя. – Не забравяйте Краля. Освен това вече съм член на Гилдията. Колонката ми се отпечатва в издания със съмнителна репутация по цял свят.

Засмях се.

– Как сте днес?

В гласа на Сюзан внезапно се промъкна кисела нотка.

– Ами като изключим това, че снощи приятелят ми ме заряза...

Леко потрепнах.

– Да, знам. Съжалявам за това. Вижте, Боб ми намери една работа, която просто не търпи отлагане.

– Аха – рече тя с деловия си, професионален глас. – Господин Дрезден, не ви се обаждам, за да обсъждаме личния ми живот. Звъня ви по работа.

Усетих как усмивката ми отново се появява. Момичета като Сюзан се срещат веднъж на милион, затова не се оплаквах от настойчивостта й.

– О, извинете ме, госпожице Родригес. Моля, продължете.

– Така. Мислех си за слуховете, че снощи в старата част на града е имало засилена призрачна активност. Дали няма да се съгласите да споделите някои подробности с „Аркейн“?