Джим Бъчър: Смъртоносна опасност

Изплюх кесията от устата си и я пъхнах в джоба си.

– Майкъл – казах аз със сипкав от напрежение глас. – Тук е.

И леко се извъртях встрани, за да може той да види светлината.

Погледът му се плъзна към свещта и после се насочи към мрака отвъд нея.

– Вяра, Хари.

След това той протегна силната си десница към кръста и бавно и безшумно извади Аморакус от ножницата му. Жестът му ми подейства малко по-окуражаващо от думите. Излъсканата стомана на широкото острие излъчваше бледо сияние и когато Майкъл пристъпи напред, за да заеме мястото си до мен, въздухът леко завибрира от скритата в него сила – собствената вяра на Майкъл, усилена стократно от древното оръжие.

– Къде са медицинските сестри? – прошепна дрезгаво той.

– Сигурно са се разбягали от страх – отвърнах аз също толкова тихо. – А може и да е замесено някакво заклинание. Поне няма да ни се пречкат в краката.

Погледнах към меча и дългия метален шип, който стърчеше от предпазителя за ръката. Възможно беше просто да ми се привижда, но ми се стори, че върху него все още се забелязват червени петна. „Сигурно е ръжда – помислих си. – Ръжда е, естествено.“

Оставих свещта на пода, където тя продължи да свети като малка ярка точка, показвайки присъствието на свръхестествена сила. И то голяма. Боб не ме беше излъгал, когато каза, че призракът на Агата Хагълторн не е някакъв си незначителен дух.

– Не се намесвай – рекох на Майкъл. – Дай ми минутка.

– Ако твоят дух казва истината, то това същество е опасно – отвърна Майкъл. – Нека мина пръв. За по-сигурно.

Кимнах към светещото острие.

– Бъди сигурен, че призракът ще почувства приближаването на меча още преди да си стигнал до вратата. Да видим първо какво мога да направя сам. Ако успея да му видя сметката, цялата история ще приключи още преди да е започнала.

Не го изчаках да ми отговори. Вместо това стиснах в лявата си ръка жезъла и стрелящата пръчка, а с дясната сграбчих кесията. Развързах бързо елементарния възел, на който бях вързал въженцето й, и се промъкнах напред в тъмното.

Когато стигнах до люлеещата се врата, отворих с леко побутване едното й крило. За миг застинах неподвижно и се ослушах.

Чух пеене. Женски глас. Нежен. Красив.

Тихо, бебче, не плачи, мама ще ти купи птиче да цвърчи .

Погледнах назад към Майкъл и се шмугнах през вратата в непрогледната тъмнина. Не виждах нищо – но в края на краищата защо съм магьосник? Сетих се за талисмана, който висеше на гърдите ми, над сърцето, за сребърния пентаграм, който бях наследил от майка ми. Това беше едно поочукано бижу, надраскано и нащърбено от дългото използване не по предназначение, но въпреки това продължавах да го нося. Кръгът със затворената в него петолъчна звезда беше символ на моята магия, на онова, в което вярвах; олицетворение на петте стихии на Вселената, които действат в хармония под контрола на човешката воля. Съсредоточих се върху него, влях му малко от енергията си и талисманът започна да сияе с нежна, синкавосребриста светлина, която се разстла пред мен като неуловима вълна. Тя ми разкри един паднал стол и две медицински сестри, които се бяха отпуснали безжизнено върху бюрото си и дишаха дълбоко.

Докато ги оглеждах, успокояващата, тиха приспивна песен си звучеше. Омаен сън. Нищо ново. Двете бяха в безсъзнание, нямаше да отидат никъде и не виждах смисъл да хабя време или енергия, за да се опитвам да развалям заклинанието, което им беше направено. Тихото пеене продължаваше и аз се улових, че посягам към падналия стол с намерението да го изправя, за да си осигуря удобно местенце, върху което да поседна за малко почивка.

Застинах на място и си напомних, че трябва да съм пълен идиот, за да се оставя дори за няколко секунди под звуците на тази неземна песен. Изкусна и силна магия. Макар да знаех какво да очаквам, едва бях успял да доловя докосването й.

Заобиколих стола и се придвижих напред, към помещение, пълно с подредени в редици закачалки и малки болнични нощници в пастелни цветове, окачени на тях. Тук пеенето се чуваше по-силно, макар гласът да се носеше из стаята с призрачна безплътност. Едната й стена представляваше просто прозрачна преграда от плексиглас, а стаята зад нея се опитваше да изглежда едновременно топла и стерилно чиста.

В нея имаше няколко редици малки стъклени бебешки креватчета на колелца. Мъничките им обитатели с мънички болнични ръкавички на ръчичките с още неоформени ноктенца и мънички болнични шапчици на неокосмените им главички спяха и сънуваха бебешки сънища.