Джим Бъчър: Смъртоносна опасност

Подминах една патрулка с около трийсет километра в час над позволеното и видях как полицаят, който седеше зад волана, примигна и разплиска кафето си, когато ме зърна да преминавам покрай него. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях как синият буркан на покрива на колата му започна да присветва.

– Проклятие, само това ни трябваше. Ченгетата да се втурнат по петите ни.

– Не се притеснявай за тях – увери ме Майкъл. – Просто отговори на въпроса ми.

Стрелнах го с поглед. Той беше обърнал към мен широкото си, честно лице с волева брадичка и ме гледаше с проблясващите си сиви очи. Косата му бе подстригана ниско, в стила на морските пехотинци, но си позволяваше къса воинска брада, която редовно подрязваше.

– Така мисля – отвърнах след секунда аз. – Да.

– Тогава защо не го кажеш?

– Какво да кажа? – започнах да шикалкавя аз.

– Хари. – Майкъл се намръщи и се хвана за дръжката на вратата, когато колата подскочи при преминаването си през едно хлътнало място на улицата. – Не се дръж детински. Щом обичаш жената, кажи го.

– Защо? – попитах настоятелно аз.

– Все още не си й го казвал, нали?

Аз го изгледах кръвнишки.

– И какво, като не съм? Тя го знае. Какъв е проблемът?

– Хари Дрезден – каза той, – от всички хора по света точно ти би трябвало да познаваш добре силата на думите.

– Виж какво, тя знае – рекох аз, прехвърляйки крака си върху спирачката, а след това отново върху педала на газта. – Изпратих й картичка.

– Картичка? – попита Майкъл.

– За Свети Валентин.

Той въздъхна.

– Искам да те чуя как го казваш.

– Какво?

– Кажи думите – настоя той. – Ако обичаш тази жена, защо не й го кажеш?

– Не мога ей така да казвам такива неща на хората, Майкъл. Небеса и звезди, това е... Просто не мога, ясно ли е?

– Не я обичаш – заяви Майкъл. – Разбирам.

– Знаеш ли, това не е...

– Кажи го, Хари.

– Щом това ще те накара да ме оставиш на мира – отвърнах аз и натиснах докрай педала за газта на костенурката. Някъде в далечината зад мен се виждаше полицейската кола. – Добре. – Стрелнах Майкъл с намръщения си свиреп магьоснически поглед и изръмжах: – Обичам я. Така става ли?

Майкъл засия.

– Виждаш ли? Това е единственото нещо, което застава между вас. Ти не си от хората, които обичат да говорят за чувствата си, Хари. Или от тези, които са твърде вглъбени в себе си. Понякога просто трябва да погледнеш в огледалото и да се замислиш върху онова, което виждаш там.

– Не харесвам огледалата – измърморих аз.

– Въпреки това трябва да осъзнаеш, че наистина обичаш тази жена. Мислех си, че след Илейн ще се затвориш в себе си и никога...

Този път се ядосах не на шега.

– Аз не говоря за Илейн, Майкъл. Ако не ти отърва, разкарай се от колата ми и ме остави да свърша сам работата.

Майкъл ме погледна намръщено, по-скоро заради начина ми на изразяване, отколкото заради нещо друго.

– Става дума за Сюзан, Хари. Ако я обичаш, трябва да се ожениш за нея.

– Аз съм магьосник. Нямам време да се женя.

– Аз съм рицар – отвърна ми той. – И имам време. И си заслужава. Твърде дълго си сам. Започва да ти личи.

Отново го погледнах намръщено.

– Какво трябва да означава това?

– Напрегнат си. Сприхав. И все повече се изолираш. Трябва повече да общуваш с хората, Хари. Иначе лесно ще тръгнеш надолу по тъмната пътека.

– Майкъл – сопнах му се аз, – нямам нужда от лекции. Няма нужда да ми държиш отново речта за покръстването. Не е нужно да ме поучаваш „да се откажа от силите на злото, докато не са ме погълнали“. Отново . От теб искам само да ме подкрепиш, докато се разправям с онази твар.

Пред нас изникна болницата „Кук Каунти“ и аз направих забранен обратен завой, за да докарам синята костенурка пред входа на „Спешна помощ“.

Майкъл разкопча предпазния си колан още преди колата да спре напълно и се пресегна към задната седалка, за да вземе черната ножница, в която беше прибран огромният му меч, дълъг цял метър и половина. Слезе от колата и го закопча на кръста си. После бръкна отново в купето и извади белия плащ с пришития на гърдите от лявата страна червен кръст, и със заучено движение го преметна през раменете си. Закопча го на гърлото с друг кръст, този път сребърен. Наметалото изобщо не подхождаше на бархетната му занаятчийска риза, сините дънки и работническите боти с метални бомбета.

– Не може ли да оставиш поне наметалото в колата? – оплаках се аз.

Отворих вратата, протегнах навън дългите си крака и се измъкнах от шофьорското място. След това взех от задната седалка собственото ми оборудване – новите ми магьоснически жезъл и стреляща пръчка, съвсем наскоро издялани и все още неизсъхнали по краищата.