Джим Бъчър - Смъртоносна опасност

Майкъл ме погледна с нескрито огорчение.

– Наметалото е неразделна част от работата ми, Хари, също като меча. Освен това не изглежда по-абсурдно от дрехата, която си облякъл.

Погледнах към черния си кожен шлифер, онзи с късата пелерина, която падаше върху раменете ми, и дългите поли, които се диплеха по възможно най-помпозния и задоволителен начин около краката ми. Собствените ми черни дънки и тъмната каубойска риза бяха напълно в тон и доста по-стилни от облеклото на Майкъл.

– Че какво й има?

– Все едно е взета от снимачната площадка на „Елдорадо“ – каза той. – Готов ли си?

Изпепелих го отново с поглед – на който той с усмивка обърна другата си буза – и двамата се запътихме към вратата. Чувах полицейските сирени, които се приближаваха и сигурно вече се намираха на една или две преки от нас.

– Този път сме на косъм.

– В такъв случай по-добре да побързаме. – Майкъл отметна плаща си назад от дясната ръка и отпусна длан върху дръжката на големия меч. После наведе глава, прекръсти се и промърмори: – Отче милостиви, води ни и съхрани ни в борбата със силите на мрака.

Около него отново се напласти облакът енергия, който вибрираше като музика, чуваща се през дебела стена.

Поклатих глава и извадих от джоба на шлифера кожена кесия, която се побираше в шепата ми. За миг се зачудих как да се справя едновременно с жезъла, гърмящата пръчка и кесията, и накрая жезълът се озова в лявата ми ръка, както беше редно, пръчката в дясната, а кесията се поклащаше, стисната между зъбите ми.

– Слънцето залезе – отроних аз. – Да влизаме.

И ние двамата, магьосник и рицар, влетяхме тичешком през входа на спешното отделение на болницата „Кук Каунти“. Появата ни привлече немалко погледи – пешовете на шлифера ми се кълбяха като черен облак зад гърба ми, а бялото наметало на Майкъл се ветрееше като крилете на ангела отмъстител, чието име носеше. Преминахме като вихър през фоайето и се спряхме на първия ъгъл, където се пресичаха студените, стерилно чисти, оживени коридори.

Хванах за ръката първия санитар, който ми се изпречи на пътя. Той примигна и ме зяпна глупаво, оглеждайки ме от глава до пети – от каубойските ботуши до тъмната ми коса. После хвърли нервен поглед към жезъла и пръчката и преглътна с усилие при вида на сребърния талисман във формата на пентаграм, който се поклащаше на гърдите ми. След това обърна поглед към Майкъл – висок и широкоплещест, с ведро изражение на лицето, въпреки белия плащ и меча на бедрото му. Мъжът отстъпи нервно назад.

– М-мога ли да ви помогна?

Приковах го на мястото му с най-свирепата си и мрачна усмивка и процедих през стисналите кесията зъби:

– Здрасти. Можете ли да ни кажете къде се намира детското отделение?

Тръгнахме по пожарното стълбище. Майкъл знае много добре как техниката реагира на моето присъствие, а последното нещо, от което се нуждаехме, бе да заседнем в някой счупен асансьор, докато призракът погубва невинни животи. Майкъл вървеше пръв, поставил едната си ръка на парапета, а другата върху дръжката на меча.

Аз го следвах с пуфтене и пъшкане. Той се спря до вратата и се обърна да ме погледне, а плащът му се надипли около прасците. Трябваха ми още няколко секунди, за да успея да го настигна, задъхвайки се.

– Готов ли си? – попита ме той.

– Хркгхнгх – отвърнах аз и кимнах, без да изпускам кожената кесия от зъбите си.

После бръкнах в джоба на шлифера и измъкнах една бяла свещ и кибритена кутийка. Наложи се да оставя жезъла и пръчката на пода, за да запаля свещта.

Майкъл сбърчи нос при миризмата на пушека и отвори с побутване вратата. Аз го последвах, стиснал свещта в едната си ръка, а пръчката и жезъла в другата, като погледът ми непрекъснато се местеше от коридора към пламъка на свещта и обратно. Единственото, което виждах, беше друга част от болницата. Чисти стени, чисти подове, много плочки и флуоресцентно осветление. Дългите, луминесцентни тръби примигваха едва-едва, сякаш всичките бяха изгорели едновременно, и в коридора цареше полумрак. Дълги сенки се протягаха от инвалидна количка, оставена до една от вратите, и се събираха под редица неудобни на вид пластмасови столове, подредени покрай стената на мястото, където се пресичаха коридорите.

На четвъртия етаж цареше мъртвешка тишина. Не се чуваше жуженето на интеркоми, нито бръмченето на климатици. Нищо.

Тръгнахме по дългия коридор и стъпките ни закънтяха отчетливо, въпреки усилията ни да се движим безшумно. На стената висеше украсена с пъстроцветен пластмасов клоун табела с надпис ДЕТСКО И РОДИЛНО ОТДЕЛЕНИЕ и стрелка, сочеща към друг коридор. Пристъпих пред Майкъл и надникнах в него. Коридорът завършваше с двукрила врата и също беше абсолютно тих. Стаята на сестрите беше празна. Тукашните лампи не примигваха – всичките бяха угаснали. Цареше пълна тъмнина. Навсякъде се мержелееха сенки и неопределени форми. Направих крачка напред и пламъчето на свещта се смали, превръщайки се в хладна, ярка точица синя светлина.