Карън Монинг - Тайната на забранената книга

Събудих се от кошмара преди да направя избора си.

Не бях толкова глупава, че да мисля, че ще се събудя и от този.

Твърдо пренебрегвах дехидратираните човешки обвивки, които летяха като тръни по изпълнената с мъгла пуста улица. Прибрах картата, която бях начертала, в предния джоб на дънките си и се отдадох на мрачната мелодия на моя собствен ловец на плъхове 31. Видях изоставения квартал по малко по-различен начин от първия път, когато бях влязла в него.

Като гробище.

Спомних си оплакването на инспектор О’Дъфи, когато го срещнах за първи път: „Има скок в убийствата и изчезналите хора, какъвто не сме виждали преди. Сякаш половината от проклетия град е полудял“.

Не половината по мои сметки, поне още не – въпреки че можех добре да си представя смайването му от трупове, като този, който Сивият мъж беше оставил в пъба онази нощ. Липсващите хора на О’Дъфи бяха тук .

Навсякъде около мен. Подминавах ги пряка след пряка.

Бяха извън изоставени коли на спретнати купчини. Бяха пръснати нагоре и надолу по тротоарите, полупогребани под боклук, който никога повече няма да бъде събран, защото тези улици не се появяваха на нито една карта, използвана от градските чиновници. Някой добросъвестен метач или събирач на боклук може би понякога хвърляше поглед, докато минаваше и си казваше: „Боже, каква мръсотия е тук!“, но това без съмнение беше последвано бързо от някое: „Не е в моя маршрут, не е мой проблем“.

Опасността на Мрачната зона беше в това, че тези улици и булеварди може и да не се появяваха на никоя карта, но нищо не спираше хората да карат по тях или да вървят, точно както бях направила аз в първия ми ден в Дъблин. Беше толкова близо до квартала Темпъл Бар, че имаше много пешеходци, а аз самата бях виждала колко от тези пешеходци бяха туристи, твърде пияни и изпълнени с крек , за да забележат коренната промяна в обстановката, преди да е станало късно. Една кола може да имаше прилични шансове да се измъкне през нощта със запалени фарове и вътрешно осветление, стига шофьорът да не спира и да не излиза по някаква причина – например да се впусне в пиянско уриниране, – но самата аз не бих рискувала.

Забелязах нещо, което ми беше убягнало първия път. Тук нямаше животни. Нито една съскаща котка, нито плъхове с мънистени очички, нито един гълъб. Беше истинска мъртва зона. Сега вече си обясних и тези много малко обвивки.

Сенките ядяха всичко.

– Освен Баронс – промърморих, по-дълбоко огорчена, отколкото исках да си призная. Онази нощ, когато се бяхме справили със Сивия мъж, бях усетила близост с моя загадъчен наставник. Бяхме екип . Бяхме отървали града от чудовище. Може би бях оплескала първия си опит, но крайният резултат беше добър, а аз щях да се справя по-добре следващия път. Аз го бях вцепенила, той го беше намушкал. Никоя друга красива жена нямаше да загуби красотата и младостта си по този начин. Никоя повече нямаше да умре от ужасна смърт. Чувството беше добро . И предполагам, че с част от ума си мислех, че когато най-после научех кой или какво беше убило Алина, Баронс щеше да ми помогне да го открия.

Не страдах от заблудата, че полицията, съдът или законът ще са в състояние да ми помогнат в търсенето на справедливост. Нямах съмнение, че нейният убиец (или убийци?), щеше да е нещо, което само Баронс, аз и други Шийте зрящи биха могли да видят, а аз знаех само за един друг Шийте зрящ . Не само че не мислех, че старата жена ще бъде много от помощ в повалянето на едно или десет Ънсийли, аз не исках нейната помощ. Не исках да я виждам никога повече. Знаех, че не е честно да убиеш вестоносеца едва, но поговорките ставаха поговорки, защото казваха истината. Възмущавах се от тази жена с всяка частица от себе си, както и от съобщението й.

Разтърсих глава и върнах мислите си към сестра ми. „ЛаРу 1247, Дж.“ – беше написала Алина. Тя искаше от мен да дойда тук и да намеря нещо. Надявах се да е дневникът й, но не можех да си представя защо би го скрила в изоставения квартал. Съмнявах се, че е мистериозната, смъртоносна Шинсар Дъб , защото (въпреки чувството за типичното, предизвикано от Фае, повдигане, с което започвах да се справям все по-лесно) не страдах от нищо, което да прилича дори малко на убийственото гадене, което ми причиняваха копираните страници от книгата. Единственото, което прихващах и което ме буташе-дърпаше в югоизточна посока, беше чувството за свръхестествена опасност, но то беше приглушено, сякаш каквото и да ме очакваше там, беше... ами... спящо.