Карън Монинг - Мистерията на изчезналия амулет

– Какво имаш предвид?

– Думите могат да бъдат усукани по всякакъв начин. Обещания се дават с цел да приспят сърцето и да изкушат душата. В края на краищата, думите не значат нищо. Те са етикети, които слагаме на нещата, в усилие да обвием хилавите си мозъци около тяхната основна природа, но в деветдесет и девет процента от времето реалността е нещо напълно различно. Най-мъдрият човек е тихият. Проследи действията му! Съди го по тях! Той мисли, че имаш сърце на воин. Той вярва в теб. И ти повярвай в него!

– В какво? В един наемник? Той иска книгата, за да я продаде на този, който даде най-много. Ловците също са наемници.

– Ако бях на твое място, никога не бих го нарекъл така. Коя си ти, за да го съдиш? Мислиш, че твоите мотиви са чисти? Че имаш благородно призвание? Глупости! Какво е доброто в теб? Ти искаш отмъщение. Не ти пука за съдбата на света. Просто искаш твоето щастливо малко място да се върне. Хората, които живеят в стъклени къщи... – той замлъкна, сякаш трябваше да знам какво следва. Не знаех.

– Какво? Хората, които живеят в стъклени къщи, какво?

– Мамка му, ти си млада, нали? – той се засмя. – Не трябва да хвърлят камъни, Мак. Хората, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни.

Линията замлъкна.

Камбанката издрънча. Баронс влезе.

– Баронс! – извиках и моментално набутах телефона между възглавниците.

– Госпожице Лейн! – той наклони тъмната си глава.

– Татуирал си ме, копеле! – хвърлих се право на въпроса.

– И?

– Нямаше право!

– Предпочиташ да не го бях сторил ли?

– Това не прави постъпката ти правилна.

– Напротив. И точно това те човърка. Пренебрегнах желанието ти. Погрижих се за теб по начин, по който мъжът се е грижил за жената преди светът да стане място, на което деца биха могли да разведат родителите си в съда. И ако не го бях направил, щеше да си мъртва. Ще се престориш ли, че искаш да си мъртва? Познавам те. Ти пращиш от живот и по най-егоистичен начин си доволна, че си жива, и винаги ще бъдеш. Ако имаш нужда от сцена и публика, на които да играеш монахинята девица, която би пожертвала живота си, за да запази девствеността си, намери ги някъде другаде! Аз няма да ръкопляскам. Ще се придържаш ли към ценности, които на практика не съществуват? Когато беше твърде млада и наивна, за да виждаш рисковете, аз си навлякох твоя гняв, за да те предпазя. Крещи по мен, ако трябва! Но ще ми благодариш, когато най-накрая пораснеш!

Смених темата. Понякога той ме засипва с толкова много удари, че е по-лесно да подхвана тема, която би поставила мен в нападателна позиция, а него – в отбранитена, а не обратното.

– Защо лорд Господар те погледна и си тръгна? Какво си ти, Баронс?

– Този, който никога няма да те остави да умреш, а това е повече, отколкото някой в живота ти е бил способен да ти каже, госпожице Лейн. Повече, отколкото е могъл да направи.

– В’лане...

– В’лане със сигурност не дойде да те спаси в пещерата, нали? Къде беше тогава златният ти принц?

– Писна ми от измъкванията ти! Какво си ти? – приближих се до него и го ударих в рамото. – Отговори ми!

Той избута ръката ми.

– Току-що го направих. Това е всичко, което ще получиш. Приеми ме или ме остави! Остани или си върви!

Загледахме се кръвнишки. Изглежда, само това правехме вече. Но в мен нямаше истински хъс за бой и той го усети.

Когато отидох до дивана и седнах, той се обърна.

– Приемам, че отново си самата себе си – каза той, загледан в огъня.

– Откъде знаеш?

– Прекарах последните няколко дни да проучвам усложненията от това, което направи, за да открия дали е обратимо. Научих, че ефектът от яденето на Ънсийли е временен.

– Ако си бе направил труда да се появиш в понеделник, щях сама да ти го кажа.

Той се обърна.

– Изчезнало е толкова бързо?

Кимнах.

– Напълно ли си възстановена? Можеш ли отново да усещаш копието?

– Не се страхувай! Твоят детектор на ОС се върна – казах горчиво. – О, изглежда, че О’Баниън е заел мястото на Малуш при лорд Господаря. – Разказах му за посещението на по-младия брат, за това, че е ял Ънсийли.

Баронс седна на другия край на дивана. Дори с цялото разстояние между нас, бяхме твърде близо. Спомних си усещането за дивото му, наелектризирано тяло върху моето. Спомних си как лежах под него с разкъсана до врата тениска и какво бе изражението на лицето му. Погледнах встрани.

– Ще защитя магазина срещу него. Ще бъдеш в безопасност, стига да си вътре.

– Ако съм била вече татуирана, защо не си могъл да ме намериш, когато В’лане ме отведе във Фае? – Това бе малко нелогично и ме тормозеше.