Дебора Харкнес - Нощна сянка

Ален тихо се покашля.

— Чакат ви.

— Матю — казах и го хванах за ръката. — Трябва да ти кажа нещо.

Той направи знак на Ален, че искаме да останем сами в коридора.

— Какво има? — попита неспокойно.

— Пратих Катрин да прибере билките на Март в дестилационната. — Тази стъпка в неизвестното беше по-голяма от онази, която направих в хамбара на Сара, за да ни доведа тук.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм — отвърнах и си спомних думите на Филип в храма.

Влизането ни в залата бе посрещнато с шепот и коси погледи. Промяната във външния ми вид бе забелязана и одобрителните кимания ми дадоха да разбера, че най-накрая изглеждах като жена, достойна да се омъжи за милорд.

— Ето ги — изрева Филип от обичайната семейна маса. Някой започна да ръкопляска и скоро залата заехтя. Усмивката на Матю отначало бе плаха, но с увеличаването на шума тя се разтегна още повече и се изпълни с гордост.

Сложиха ни да седнем на почетните места от двете страни на Филип, който махна да сервират първото ястие и подкани музикантите да свирят. Предложиха ми по малко от всичко, което готвачът бе приготвил. Имаше десетки ястия: супа от нахут, змиорка на скара, вкусно пюре от леща, осолена треска в чеснов сос, цяла риба, която плуваше в море от желе с листенца лавандула и розмарин, които представляваха водораслите. Филип обясни, че менюто е било обект на разгорещени обсъждания между готвача и селския свещеник. След няколко разменени гостувания, двамата най-накрая се договорили, че днешното меню трябва строго да се придържа към петъчните забрани на месо, мляко и сирене, но утрешния банкет ще бъде екстравагантен и без ограничения.

Както подобава на младоженец, порциите на Матю бяха по-големи от моите — което бе напълно ненужно, защото не ядяхме нищо и пиехме малко. Мъжете на близките маси се шегуваха с него, че трябва да събере сили за предстоящите изпитания.

Когато потече подсладеното греяно вино с подправки и започнаха да раздават вкусни карамелизирани с мед ядки, коментарите им станаха откровено нецензурни, а отговорите на Матю също толкова солени. За щастие повечето съвети и обиди бяха на езици, които не разбирах, ала Филип въпреки това от време на време покриваше ушите ми с длани.

Духът ми се повдигна, когато музиката се усили. Тази вечер Матю не приличаше на вампир на хиляда и петстотин години, а на обикновен младоженец в навечерието на сватбата си: смутен, доволен и малко тревожен. Беше мъжът, когото обичах, и сърцето ми спираше за миг всеки път, когато ме погледнеше.

Запяха, когато готвачът сервира и последната селекция вина и сладкиши с резене и кардамон. Мъж в отсрещния край на залата поде песен с дълбокия си бас, съседите му също се включиха. Скоро се присъединиха и всички останали и толкова тропаха с крака и пляскаха с ръце, че музикантите едвам се чуваха.

Докато гостите подхващаха все нови и нови песни, Филип обиколи масите и поздрави всички по име. Хвърляше бебета във въздуха, питаше за животните, слушаше внимателно старците да изреждат болежките си.

— Погледни го — промълви Матю и ме хвана за ръката. — Как Филип успява да накара всеки един от тях да се чувства най-специалният гост в залата?

— Ти ми кажи — отвърнах през смях. Когато той ме погледна объркано, поклатих глава. — Та ти си точно същият. За да покориш една зала, трябва само да влезеш в нея.

— Ако искаш герой като Филип, ще те разочаровам — каза той.

Обгърнах лицето му с длани.

— Бих искала да имам магия, с която да те накарам да се видиш както те виждат другите, тогава бих ти я направила като сватбен подарък.

— Ако се съди по отражението в очите ти, съм си все същият. Малко нервен може би, като се има предвид какво току-що ми сподели Гийом за плътските апетити на по-зрелите жени — пошегува се Матю в опит да ме забавлява. Но не се получи.

— Ако не виждаш в очите ми истински водач, значи не гледаш внимателно. — Лицата ни бяха толкова близо, че можех да помириша дъха му. Без да мисля, го придърпах към себе си. Филип се опита да му каже, че заслужава да бъде обичан. Може би целувката щеше да е по-убедителна.

В далечината чух викове и още ръкопляскания. После и дюдюкане.

— Остави нещо, което момичето утре да очаква, Matthaios, иначе може и да не дойде в църквата! — извика Филип и предизвика още смях. С Матю се отдръпнахме, засрамени, но щастливи. Огледах залата и видях бащата на Матю край огнището да настройва инструмент със седем струни. Матю ми каза, че се нарича кифара. Всички притихнаха в очакване.