Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Маркъс и Хамиш със сигурност са се погрижили да ни осигурят начин да стигнем до Сет-Тур според плана, без да ги викаме на помощ. Вероятно са оставили за всеки случай коли из цяла Европа и Америка. Но не биха ги оставили на показ — продължи Матю.

— Тук няма гараж.

— Плевнята. — Ръката на Матю машинално се насочи да прибере ключа в джоба си, но бричовете му нямаха такива модерни удобства.

— Дали са се сетили да ни оставят и дрехи? — посочих към бродирания си жакет и дългата пола. Още бяха прашни от черния път до Оксфорд от 16-и век.

— Да проверим. — Матю понесе ключа и листа от Ашмол 782 към трапезарията и кухнята.

— Пак кафяво — отбелязах, загледана в карираните тапети и древния хладилник.

— И пак дом — добави Матю и ме хвана под ръка.

— Не и без Ем и Сара. — В пълен контраст с претъпканото домакинство, което ни бе заобикаляло толкова месеци, съвременното семейство изглеждаше крехко и членовете му — съвсем малко. Нямаше я Мери Сидни, с която да обсъждам тревогите си някоя бурна вечер. Нито Сюзана или баба Алсъп, които да наминат някой следобед за чаша вино и да ми помогнат в усъвършенстването на последното заклинание. Не можех да разчитам на дружелюбната помощ на Ани, за да се отърва от корсета и полите. Рошльо или Джак не се мотаеха в краката ми. И ако ни потрябваше помощ, нямаше Хенри Пърси, който да се втурне без никакви въпроси и колебания. Прегърнах Матю през кръста; имах нужда да си припомня, че е тук, здрав и непоклатим.

— Винаги ще ти липсват — тихо рече той. Беше преценил правилно настроението ми. — Но с времето болката ще избледнее.

— Започвам да се чувствам по-скоро вампир, отколкото вещица — тъжно признах. — Твърде много сбогувания и липсващи любими.

Забелязах календара на стената. Показваше месец ноември. Посочих го на Матю.

— Нима е възможно никой да не е идвал тук от миналата година? — тревожно се запита той.

— Нещо явно не е наред — изтъкнах и посегнах към телефона.

— Не — спря ме Матю. — Паството може да подслушва линията. Очакват ни в Сет-Тур. Трябва да отидем там, независимо дали по време на отсъствието ни тук е минал само час или цяла година.

Намерихме съвременните си дрехи върху сушилнята, пъхнати в калъфка за възглавница, за да не се прашат. Куфарчето на Матю беше до тях. Значи поне Ем беше идвала тук след заминаването ни. Никой друг не би се сетил за подобни практични дреболии. Макар да изпитвах нежелание да се разделям с осезаемите останки от предишния ни живот, увих нашите дрехи от времето на Елизабет в спалното бельо и ги взех под мишници като две стари футболни топки. Матю прибра листа от Ашмол 782 в коженото куфарче и затвори капака.

Той огледа градината и полето, преди да излезем от къщата; зорките му очи бяха нащрек за евентуални опасности. Аз също огледах мястото с третото си вещерско око, но навън като че ли нямаше никого. Виждах водата под градината, чувах совите в дърветата, усещах лятната сладост във вечерния въздух, но това бе всичко.

— Хайде — каза Матю, грабна единия вързоп и ме хвана за ръка. Изтичахме през откритото пространство до плевнята. Матю се облегна с цялата си тежест на плъзгащата се врата и натисна, но тя не помръдна.

— Сара е сложила магия. — Виждах я как се вие около дръжката и през дървото. — При това добра магия.

— Прекалено добра за разваляне ли? — Устните на Матю се бяха свили от безпокойство. Нищо чудно, че се тревожеше. При последното ни идване тук не бях успяла да запаля тиквите за Вси светии. Открих краищата на връзката и се ухилих.

— Няма възли. Сара е добра, но не е тъкачка. — Бях затъкнала копринените си върви в колана си. Когато ги извадих, зелената и кафявата се раздвижиха и се лепнаха за магията на Сара, разхлабвайки ограниченията, поставени от леля ми на вратата. Дори нашият крадец-виртуоз Джак не би могъл да се справи по-бързо.

Хондата на Сара беше паркирана вътре.

— Как ще се побереш в това нещо, по дяволите? — зачудих се.

— Ще се справя някак. — Матю метна дрехите ни в багажника. Подаде ми куфарчето, сгъна се на предната седалка и след няколко неуспешни опита двигателят на колата оживя.

— И сега накъде? — попитах, докато си слагах колана.

— Сиракюз. После към Монреал. А оттам в Амстердам, където имам къща. — Матю превключи на скорост и предпазливо изкара колата. — Ако някой ни търси, ще се съсредоточи върху Ню Йорк, Лондон и Париж.

— Нямаме паспорти — отбелязах.

— Виж под постелката. Маркъс би поръчал на Сара да ги остави там — каза той. Вдигнах мръсната постелка и намерих френския паспорт на Матю и моя американски.