Дебора Харкнес - Книгата на живота

* Вампир, вампирски, „хранещ се с кръв“ (окситански). — Б. пр.

Фернандо се втурна да ги спасява.

— Колкото до теб — продължи Март, обръщайки черните си очи към Галоуглас, — не си ни разказал всичко, което трябва, за Матю и жена му.

Галоуглас виновно сведе поглед към виното си.

— Мадам баба ти ще се заеме с теб по-късно. — И с тази смразяваща кръвта забележка Март излезе от кухнята.

— Сега пък какво си направил? — попита Фернандо, докато оставяше тортилята си (която не беше съсипана, Alhahdulillah *) на печката. От дългия си опит знаеше, че каквато и да е кашата, Галоуглас я бе забъркал с най-добри намерения и без изобщо да се замисля за възможната катастрофа.

* Слава богу (арабски). — Б. пр.

— Амиии — проточи Галоуглас, провлачвайки гласните така, както може само един шотландец, — май пропуснах едно-две неща от историята.

— Като например? — попита Фернандо, долавяйки намек за катастрофа сред уютните миризми на кухнята.

— Като факта, че леля е бременна — при това не от друг, а от Матю. И че дядо я е осиновил като внучка. Господи, кръвната му клетва беше оглушителна. — Галоуглас погледна замислено. — Не смяташ ли, че още ще можем да я чуем?

Фернандо стоеше с увиснало чене.

— Не ме гледай така. Не ми се стори правилно да споделям новината за бебето. Жените понякога приемат много странно подобни неща. Филип каза на леля Веран за кръвната клетва, преди да умре през четирийсет и пета, а тя също не обели и дума! — заоправдава се Галоуглас.

Въздухът се разтресе, сякаш безшумно се беше взривила бомба. Нещо зелено и огнено профуча покрай прозореца на кухнята.

— Какво беше това, по дяволите? — Фернандо отвори вратата и закри очи от ярката слънчева светлина.

— Вбесена вещица, предполагам — мрачно рече Галоуглас. — Сара явно е казала на Даяна и Матю новината за Емили.

— Нямам предвид експлозията. А онова!

Фернандо посочи камбанарията на „Сен Люсиен“, около която кръжеше крилато, двукрако и огнедишащо създание. Галоуглас се надигна, за да види по-добре.

— Това е Кора. Следва леля навсякъде — прозаично обясни той.

— Но това е дракон ! — Фернандо изгледа стъписано доведения си син.

— Глупости! Не е някакъв си дракон. Не виждаш ли, че има само два крака? Кора е огнедишащ дракон. — Галоуглас завъртя ръката си да покаже една татуировка на крилато създание, което силно напомняше на онова горе. — Като този. Може да съм пропуснал една-две подробности, но предупредих всички, че леля Даяна няма да е същата вещица, каквато беше преди.

— Истина е, скъпа. Ем е мъртва. — Явно стресът, че трябва да съобщи тъжната вест на Даяна и Матю, й идваше в повече. Сара можеше да се закълне, че е видяла дракон. Фернандо бе прав. Май трябваше да намали уискито.

— Не ти вярвам. — Гласът на Даяна бе изтънял и изпълнен с паника. Тя заоглежда големия салон на Изабо, сякаш очакваше да открие Емили скрита зад някое пищно украсено канапе.

Матю пристъпи пред нея.

— Емили я няма, Даяна. — Тихият му глас бе тъжен и нежен. — Отишла си е.

— Не. — Даяна се опита да го избута и да продължи да търси, но Матю я притегли в обятията си.

— Ужасно съжалявам, Сара — рече той, като притискаше Даяна към себе си.

— Не казвай, че съжаляваш! — извика Даяна и се помъчи да се освободи от желязната хватка на вампира. Заблъска с юмрук рамото на Матю. — Ем не е мъртва! Това е някакъв кошмар. Събуди ме, Матю. Моля те! Искам да се събудя и да открия, че още сме в хиляда петстотин деветдесет и първа.

— Не е кошмар — изтъкна Сара. Дългите седмици я бяха убедили, че смъртта на Ем е ужасяващо истинска.

— Значи някъде съм завила погрешно. Или съм завързала лошо някой възел в заклинанието за пътуване във времето. Не би трябвало да се озовем тук! — Даяна се тресеше цялата от мъка и шок. — Ем обеща, че никога няма да си тръгне, без да се сбогува.

— Ем нямаше време да се сбогува с никого. Но това не означава, че не те обичаше. — Сара си повтаряше това стотина пъти на ден.

— Даяна трябва да седне — намеси се Маркъс и придърпа един стол. В много отношения синът на Матю приличаше на онзи двайсетгодишен сърфист, който бе влязъл в дома на Бишъп миналия октомври. Кожената връв със странната колекция дрънкулки, събирани през вековете, още висеше на врата му под русата коса. Все така беше обут в любимите си маратонки. Предпазливият и тъжен поглед обаче беше нещо ново.

Сара беше благодарна за присъствието на Маркъс и Изабо, но точно сега се нуждаеше най-много от Фернандо. Той беше нейната опора по време на това изпитание.