Брендон Сандерсон - Към небето

Проправих си път към него. Той беше летял страхотно.

— Досадник… — повиках го аз.

Той се врътна към мен и засъска.

— Ти. Трябва да поговорим, кадет. Имаш спешна нужда да си промениш отношението.

Какво? А пък аз се канех да му направя комплимент.

— По една случайност — сопнах му се аз — ти си този, който трябва да си промени лицето.

— Така ли ще я караме? Проблеми ли искаш да създаваш? Откъде измъкна този пилотски гащеризон? Аз си мислех, че кражбата от трупове е незаконна.

Небесни ангели. Той може и да летеше като бог, но това лице… Все още имах желание да го фрасна.

— Ти внимавай — озъбих се аз и ми се прииска да имаше нещо, на което да стъпя, за да сме на една височина. — Когато си пречупен и не можеш да си намериш място, след като паднеш от високия си пиедестал, аз ще стъпча сянката ти и ще се смея на нещастието ти.

— Ти си едно откачено малко момиченце , Пумпал.

Малко момиченце ли?

Малко момиченце , а?

— Аз…

— Внимание! — изкрещя Коб и докуцука при нас.

Малко момиченце?

Кипях от гняв — спомням си как ме сгълчаха одеве — но успях да се овладея и да се подредя с останалите. Нарочно не поглеждах Досадник.

— Това беше — започна Коб, — едно от най-срамните и най-вдъхновяващи изпълнения, които съм виждал от кадети! Засрамете се. Но имате право и да се почувствате горди . Грабвайте си раниците от тренировъчната стая и ме чакайте в стая Епсилон на школата за разпределение по стаи. Всички трябва да се настаните и да се приведете в приличен вид.

Останалите кадети се втурнаха напред. Опитах се да остана, да попитам къде е Дърдорко, но Коб ми нареди да вървя. Изглежда не му беше приятно хората да го чакат, докато куцука бавно.

Аз останах след другите и се почувствах… както каза Коб. Бях колкото засрамена, толкова и горда.

Бях летяла. Бях участвала в битка. Аз…

Аз бях Защитните сили на Дръзки .

Същевременно, изпълнението ми беше ужасно. Колкото и да се хвалех, независимо от подготовката ми, аз бях по-скоро в тежест, отколкото от помощ. Чакаше ме много работа.

И щях да успея. Щях да се науча. Аз бях воин, както ме беше научила бабчето. А воините не бягаха от провалите, а се стягаха и постигаха по-добри резултати.

Докато вървяхме по коридорите на сградата, високоговорителите пропукаха.

— Днешната битка беше невероятна победа — започна адмирал Железен юмрук. — Тя бе доказателство за силите и упоритостта на Дръзки. — Не забравяйте за какво се биете. Помнете, че ако врагът успее да пусне животозаличаваща бомба, те ще унищожат не само тази база, но и всички долу, всички, които обичаме. Вие сте на огневата линия между цивилизацията и лудостта.

— Най-вече искам да поздравя новите кадети от все още безименните Ескадри B и C. Първото им участие в битка доказва, че те с някои изключения са достойна за възхищение група.

С някои изключения. Небесни ангели. Как бе възможно адмиралът на ЗСД да е толкова дребнава?

Отидохме в класната стая, където си бяхме оставили багажа с дрехите, които бяхме донесли във Висина. Тъкмо мятах раницата на гръб, когато ударих с нея Драйфа. Атлетичното момиче се разсмя и подхвърли, че одеве тя за малко не се била забила в мен и аз се усмихнах. Тя изглеждаше вдъхновена, не отчаяна от начина, по който се бяхме представили.

Докато вървяхме към коридорите със спалните помещения за кадети, Драйфа остана с мен, за да не съм сама. Другите пред нас се смееха на нещо, което Нед беше казал и аз си казах, че няма да позволя Железен юмрук да ме сломи. Хората от ескадрата бяха мои съюзници и изглежда — с изключение на Досадник — бяха свестни. Може би тук, за пръв път, щях да намеря мястото си.

Стигнахме при спалните помещения за кадетите, два коридора със стаи — единият за момчетата и отделен за момичетата. Всички знаеха за стриктното правило, че не се допускат романтични връзки в пилотската школа; никакви откачени прояви не бяха позволени до завършването. Че кой имаше време за подобни неща? Трябваше обаче да призная, че Бим изглеждаше страхотно в пилотски костюм. И синята му коса ми харесваше.

Отидохме с момчетата да видим как е Дърдорко. Стаята им беше почти толкова малка, колкото нашата с мама и бабчето в Огнен рай. Малката стаичка имаше по две легла едно над друго, опрени на всяка стена. Артуро, Нед и Досадник имаха табели на леглата, а Дърдорко вече се беше настанил на четвъртото. За Бим беше внесено походно легло. Горкият.