Брендон Сандерсон - Към небето

— Цял живот се обучавам за това!

— Тогава би трябвало да знаеш. Уважението не идва със значката. Идва с опита и времето. А пък името, то вече ти лепна, така че има само два варианта. Или не обръщай внимание и се примири с него и се надявай да го забравят, или го приеми, за да не ти е неприятно.

— Няма да направя такова нещо. То е равносилно на неподчинение.

Поклатих глава. На това му се казваше ужасен лидер.

— Хлапе… — започна Коб.

Досадник скръсти ръце.

— Трябва да се прибера. Очакват ме на официална вечеря с посланика на Високата пещера точно в седем. — Досадник тръгна към невероятно красив автомобил на улицата. Частен хавъркрафт със свой собствен, малък подемен пръстен. На няколко пъти бях виждала такива долу.

Досадник се качи в автомобила и го запали. Моторът измърка, някак по-първично от гладката мощ на бустера.

Небесни ангели-и-и , помислих си аз. Колко е богат този тип?

Семейството му сигурно имаше тонове заслуги, след като можеха да си позволят подобно нещо. А това означаваше, че е прекалено богат, за да спи с останалите. Той потегли с едно плавно движение. Стори ми се несправедливо, че онова, което ми бе отказано на мен, той захвърля като развалена хапка месо от плъх.

Метнах багажа на рамо, след това си тръгнах. Минах през портата на оградения комплекс на ЗСД, където други военни полицаи записаха излизането ми в една тетрадка. След това поех по широката улица към асансьорите. Кварталът ми се намираше в далечния край на Огнен рай, така че наистина щях да пътувам часове по този начин. Май трябваше да си намеря друго място, за да оставам близо до асансьорите долу.

Направо ми се гадеше. Тръгнах към асансьорите, но за тях чакаха дълги опашки, може би заради проблемите, които бяха имали по-рано. Стегнах се, готова да чакам, но след това се обърнах и погледнах наляво — зад сградите, зад полята. База Висина може да имаше щит и ограда, докато този импровизиран град — пълен с фермери, които бяха от Дръзки по различен начин — нямаше ограда. За какво ли? Единственото нещо навън беше прах, скали и… пещери.

Тогава ми хрумна една мисъл. Не беше далече…

Отдръпнах се от опашката за асансьорите и тръгнах покрай сградите, покрай насажденията. Фермерите, които работеха там, ме погледнаха, но не казаха нищо, когато излязох от града. Това беше истинският ми дом : пещерите, скалите, откритото небе. Бях прекарвала тук повече време след смъртта на татко, отколкото в Огнен рай.

Бяха ми нужни трийсет минути, за да се добера до пещерата с катастрофиралия кораб, но се ориентирах без много лутане. Отворът беше по-малък, отколкото го помнех, но аз си носех светлинното въже и успях да се спусна.

Старият кораб ми се стори по-разрушен, отколкото помнех. Може би защото току-що бях летяла на нов изтребител. Въпреки това пилотската кабина беше удобна, а седалката се спускаше до долу.

Идеята беше глупава. Ако паднеха отломки, можех да остана затрупана в пещерата. Само че бях твърде наранена, твърде изтощена и твърде изтръпнала , за да ми пука.

И така — легнала в импровизирано легло на забравен кораб — аз се унесох и заспах.

Да се събудя в кокпита на изтребител се оказа най-невероятното нещо, което ми се беше случвало. Е, след… летенето.

Протегнах се в мрака, впечатлена колко пространство имаше в кокпита. Беше по-голям от тези на корабите на ЗСД. Включих светлинната гривна и погледнах часовника. 0430. Оставаха два и половина часа до явяването ми в час.

След всичко, което се беше случило, не бях уморена. Просто малко ме болеше от…

Нещо седеше и ме наблюдаваше от вътрешната страна на пилотската кабина.

Не бях виждала нищо такова в пещерите. Първо, съществото беше жълто. Плоско, дълго, леко топчесто, имаше си сини шипове по гърба, които се открояваха на яркожълтата кожа. Приличаше на гигантски гол охлюв с размерите на самун хляб, само че по-тънко.

Не различих очите, но начинът, по който се нагъваше — предната част се вдигаше — ми напомни малко за… катерица? Като онези, които в клас бяхме гледали на видео от дивия живот в пещерите за опазване на видовете.

— Ти какво си? — попитах тихо.

Стомахът ми изръмжа.

„И още по-важно“, добавих, „ставаш ли за ядене“?

Той изви „глава“ настрани, за да ме погледне — въпреки че така и не открих очи. Нито уста. Нямаше и лице. Издаде тихо просвирване, като от флейта, от задните шипове.

Ако имаше нещо, което бях научила, докато събирах гъби в пещерите, ярките цветове означаваха: „Не ме яж или много скоро братята ми ще ядат теб, човека“. Най-добре да не слагам странния пещерен охлюв в уста.