Брендон Сандерсон - Към небето

Дърдорко спеше — поне се правеше, че спи, но това означаваше, че засега иска да е сам. Затова с момичетата тръгнахме към нашия коридор. Намерихме стаята за нас и тя се оказа също толкова малка и претъпкана. Имаше четири легла, също като стаята за момчетата и на всяка табелка пишеше кое легло на кого е. На Кималин, Драйфа, Еф Ем и Утринна роса бяха написани истинските имена — но аз предпочитах да мисля за тях с позивните им. Освен може би за Кималин. Тя наистина ли искаше да я знаят като Странница? Трябваше да поговоря с нея.

В този момент обаче се разсеях от нещо друго. За мен нямаше легло с табелка. Нямаше дори походно легло.

— Неприятно — отбеляза Кималин. — Май походното легло е останало за теб, Пумпал. Когато го донесат. Ако искаш, готова съм да се разменим.

Това момиче беше твърде мило, за да остане при военните.

Та къде беше походното ми легло? Погледнах в коридора и видях, че Коб пристига с накуцване. Двама мъже в униформи на военна полиция спряха зад него, след това останаха там — не дойдоха при нас, но очевидно чакаха нещо.

Отидох при Коб и оставих другите в стаята.

— Господине?

— Постарах се. Отказаха да ме изслушат. — Той направи гримаса. — Няма легло за теб. Няма предвидено и ядене в столовата.

— Какво? — Не бе възможно да съм чула правилно.

— Допускат те в класната ми стая — по този въпрос последната дума е моя — но останалите от ЗСД не одобряват онова, което правя. Нямам никаква власт за настаняването, а те са решили да не отделят ресурси за теб. Можеш да се обучаваш и, за щастие, можеш да летиш на Поко. Това обаче е всичко. Съжалявам.

Усетих как лицето ми изстива и в мен избликва гняв.

— И как ще летя, след като дори не мога да ям ?

— Ще трябва да се храниш в Огнен рай — обясни той, — където отпускат дажби за семейството ти. Ще трябва да пътуваш с асансьорите всяка вечер и да се връщаш сутрин.

— Че за асансьорите понякога са нужни часове! — негодувах аз. — Цялото ми свободно време ще минава в пътуване! Как да бъда член на ескадрата, след като не мога да живея с другите? Това е… Това е…

— Възмутително — довърши вместо мен Коб и срещна погледа ми. — Съгласен съм. Означава ли това, че ще се откажеш?

Поех си дълбоко дъх, след това поклатих глава.

— Браво на момичето. Ще кажа на останалите, че ти е отказано легло поради някаква тъпа вътрешна политика. — Той погледна военните полицаи. — Тези приветливи господа ще те изведат от комплекса, за да се уверят, че няма да спиш на улицата. — Той се приведе към мен. — Това е просто поредната битка, Пумпал. Предупредих те. Няма да ти улеснят живота. Ще следя за възможност да оправя тази работа. Дотогава бъди силна.

След това закуцука нанякъде.

Аз се облегнах на стената, останала без сили, сякаш някой ми беше отрязал краката. Никога няма да намеря своето място , осъзнах. Адмиралът ще се погрижи.

Полицаите решиха, че след като Коб си е тръгнал, могат да приближат.

— Тръгвам — казах, метнах на гръб раницата и тръгнах към изхода. Те ме последваха.

Исках да се сбогувам с другите, но… Нямах желание да им обяснявам. Затова просто си тръгнах. Щях да отговоря на въпросите им на сутринта.

Неочаквано се почувствах напълно изтощена .

Не им позволявай да видят, че са те пречупили , помислих си аз и тръгнах с изпънат гръб. Военните полицаи ме изведоха от сградата и в един от коридорите, по които минавахме, бях почти сигурна, че зърнах Железен юмрук да ме наблюдава, докато ме отвеждат.

Щом излязох от школата, войниците ме оставиха. Дотук с желанието да се уверят, че няма да спя на улицата. Може би Железен юмрук искаше точно това — да ме арестуват за скитничество и тя да успее да ме изхвърли от ЗСД.

Започнах да крача пред сградата, не исках да си тръгвам. Не исках да оставя другите и чувството за приятелска близост, което си представях.

Сама. Ето че отново бях сама.

— Просто не мога да го понеса, Коб! — разнесе се глас наблизо.

Това да не би да беше… Досадник?

Пристъпих по-близо до сградата и надникнах иззад ъгъла. Там беше задният вход на школата. Да, видях Досадник близо до входа да разговаря с Коб, който стоеше вътре.

Досадник вдигна ръце.

— Как да бъда щурмови командир, след като те не ме уважават? Как да давам заповеди, след като ме наричат по този начин? Трябва да намеря начин да го избия от тях. Да забраня. Да им наредя да ми се подчиняват.

— Синко — заговори Коб, — ти май не знаеш много за военните.