Джеймс Кори - Вратата на Абадон

— Малко, може би. Каза, че нещо е станало.

— Какво?

— Не зная. Просто каза „стана“ и после изчезна.

Двамата поседяха мълчаливо няколко минути, като в затишие насред буря, сплели пръсти. После тя се наведе и го целуна, опря нежно устни в дясната му вежда и го дръпна от фотьойла.

— Ела — подкани.

— Къде отиваме?

— Ще те науча да играеш покер.

— Зная как се играе покер.

— Само си мислиш.

— Смяташ, че съм някой будала ли?

Тя се усмихна и го притегли.

Холдън поклати глава.

— Ако искаш, може да се върнем на кораба. Ще вземем още хора и ще си организираме наша игра. Няма смисъл да участваме тук. Банката винаги печели.

— Не сме дошли да печелим. — Гласът на Наоми стана неочаквано сериозен, сякаш в думите ѝ имаше повече от обичайния смисъл. — Дойдохме да играем.

Новините пристигнаха след два дни.

Холдън беше в камбуза и похапваше ястие, поръчано от едно от ресторантчетата на космопорта — ориз, полят с чеснов сос, бобови кълнове и нещо, наподобяващо пилешко, но толкова добре направено, че сякаш беше истинско месо. Еймъс и Наоми надзираваха товаренето на хранителните припаси и филтрите за въздухорециклиращата система. Алекс спеше в пилотската кабина. На предишните кораби, на които Холдън бе служил, беше почти нечувано да събереш целия екипаж на борда до последния миг преди излитането. Но тук всички се бяха прибрали у дома.

Холдън преглеждаше новините на ръчния си терминал, смесица от местни събития и случки от цялата система. Пробив в защитата на новата популярна игра „Бандао Солайс“ означаваше, че финансовата и личната информация на близо шест милиона участници е била изтеглена на пиратски сървър в орбита около Титан. Марсиански военни експерти настояваха за увеличаване на финансирането, за да се компенсират загубите от битката при Ганимед. На Земята една африканска земеделска организация тръбеше, че е време да се премахне забраната за генно модифициране на хранеща се с азот бактерия. Протестиращи от двете страни се млатеха по улиците на Кайро.

Холдън прелистваше новините, оставил ума си да се рее по повърхността на морето от информация, когато отгоре на екранчето внезапно се появи червена лента. После още една. И още една. Снимката, която ги придружаваше, накара кръвта му да застине. Пръстена, така го наричаха. Огромният чуждоземен комплекс, напуснал Венера, за да се премести в една точка на две АЕ отвъд орбитата на Уран, където бе спрял, за да довърши строежа си.

Холдън четеше новините с нарастваща тревога. Вдигна глава и видя, че Наоми и Еймъс стоят на вратата. Еймъс също бе включил ръчния си терминал. Холдън зърна червените ленти на екранчето му.

— Капитане, видя ли това? — попита механикът.

— Да — отвърна Холдън.

— Някакво побъркано копеле се опитало да гръмне Пръстена.

— Аха.

Въпреки разстоянието между Церера и Пръстена — огромен океан от космос, новината, че някакво идиотско импровизирано корабче е влязло от едната страна на Пръстена и не се е появило от другата, бе пристигнала само за пет часа. Беше се случило преди два дена. Толкова дълго бяха успели да го прикрият властите, наблюдаващи Пръстена.

— Това е, нали? — попита Наоми. — Това е „станало“.

Карлос де Бака — Бика, за приятелите си — не харесваше капитан Ашфорд. Никога не бе го харесвал.

Капитанът бе един от онези типове, които можеха да се хилят, без да си помръдват устата. Преди да започне работа на пълен работен ден към СВП, Ашфорд бе получил научна степен по математика от Лунния филиал на Бостънския университет и никога не пропускаше да го натяква на околните. Все едно притежаването на диплома от земен университет го правеше по-добър от всички останали поясни. Може би тъкмо затова с нескрито удоволствие се заяждаше с хора като Бика, или Фред, които също бяха израсли в дъното на гравитационния кладенец. Правеше го, за да покаже колко е велик — човек с образование, свързан със Земята и израсъл в Пояса. Как да не отвърнеш на такъв?

А сега Ашфорд щеше да командва операцията.

— Не бива да пропускаме и фактора време — натърти Фред Джонсън.

Фред изглеждаше ужасно. Твърде мършав. Всички бяха мършави в тези дни, но тъмната кожа на Фред бе придобила пепеляв оттенък, който караше Бика да подозира автоимунно нарушение или нелекуван рак. Вероятно причината бе само в стреса, в годините тревоги и недохранване. Неща, които влияеха и на всички останали. В интерес на истината Бика също бе посивял около слепоочията и не обичаше гадните луминесцентни лампи, симулиращи слънчева светлина. Фактът, че все пак бе по-тъмен от яйчена черупка, се дължеше по-скоро на мексиканската му майка, отколкото на ултравиолетовото лъчение.