Джеймс Кори - Вратата на Абадон

Групата в съседната зала внезапно спря да свири и шумотевицата се понижи до почти поносими предели, преди някой в другия край на казиното да включи мюзикбокса.

— Момчета, задръжте малко — повика ги Холдън. — Поръчах бутилка от нещо много хубаво и искам да вдигна последен тост, преди да се разделим за вечерта.

Еймъс едва овладя нетърпението си до момента, когато се появи бутилката, тогава я грабна и втренчи поглед в етикета.

— Еха, това май си заслужаваше чакането.

Холдън наля на всеки и вдигна чаша.

— За най-добрия кораб и екипаж, с които някога човек е имал привилегията да работи и да печели добре.

— Да печели добре! — повтори гръмогласно Еймъс и гаврътна наведнъж уискито.

— Дявол го взел, капитане — възкликна Алекс, който разглеждаше бутилката. — Не може ли да вземем малко такива на „Роси“? Отбий ги от моята заплата.

— Подкрепям — обади се Наоми и разля още уиски по чашите.

Поне за няколко минути чиповете и масите за игра на карти бяха забравени. Което бе тъкмо целта на Холдън. Да задържи тези хора при себе си. На всички останали кораби, на които бе служил, слизането в космопорта бе възможност да избягаш от лицата, които виждаш по цял ден на борда. Но вече не. Не и с този екипаж. Той потисна споходилото го желание да извика: „Обичам ви, хора!“, докато вдигаше поредната чаша със скоч.

— Последно за из път — обяви Еймъс и протегна бутилката.

— Ще ме удари в главата — отказа Холдън и се оттласна от масата. Полюшваше се малко повече, отколкото бе очаквал, докато вървеше към тоалетната. Скочът доста бързо си проправяше път към мозъка.

Тоалетните във ВИП салона бяха разкошни. Тук нямаше редици от писоари и умивалници. Вместо тях видя врати, водещи към кабини със собствена тоалетна и умивалник. Глъчката се усмири значително веднага щом затвори вратата. Все едно пристъпваше в друг свят. Вероятно целта бе точно такава. Холдън се радваше, че от казиното се бяха погрижили за едно относително спокойно местенце. Не би се изненадал, разбира се, ако на стената види монтирана машина за игра.

Опря длан на стената, за да овладее полюшкването, докато си свършваше работата. Беше някъде по средата на струята, когато кабинката се озари от светлина и хромираната дръжка на тоалетната отрази бледосинкаво сияние. Страхът го удари в червата.

Пак ли?

— Кълна се в Бога, Милър — произнесе Холдън, докато си повдигаше ципа. — Моли се да не си там, когато се обърна.

Той се обърна.

Милър бе там.

— Здрасти — поздрави мъртвецът.

— Трябва да поговорим — довърши вместо него Холдън и се наведе над умивалника да си измие ръцете. Една малка яркосиня светулка го последва и се приземи на лавицата. Холдън замахна да я смачка, но когато отдръпна ръка, там нямаше нищо.

В огледалото отражението на Милър повдигна рамене. Движението бе някак накъсано, като на секундна стрелка на стар часовник. Едновременно човешко и нечовешко.

— Всеки е тук, най-сетне — рече мъртвецът. — Не искам да говоря за това, което се случи с Джули.

Холдън взе кърпа от кошницата до умивалника и се облегна на лавицата, извърнат към Милър, бършейки бавно ръце. Трепереше, както винаги. Усещането за заплаха и назряващо зло пълзеше нагоре по гърба му точно както ставаше всеки път. Холдън го ненавиждаше.

Детектив Милър се усмихна, разсеян от нещо, което Холдън не можеше да види.

Този човек бе работил в церерската полиция, бе уволнен от там и бе продължил сам да издирва изчезнало момиче. Веднъж бе спасил живота на Холдън. Пред очите на Холдън заедно с един астероид и хиляди невинни жертви се бе врязал право във Венера. Включително и с Джули Мао, момичето, което бе издирвал, но бе открил твърде късно. В продължение на цяла година извънземният артефакт бе вършил странните си и неразбираеми дела под облачното небе на Венера. И когато артефактът напусна повърхността, вдигайки със себе си гигантски непонятни структури, и прелетя отвъд орбитата на Нептун като някакво исполинско морско чудовище, превърнато в космическо, Милър беше с него.

А сега всичко, което говореше, звучеше налудничаво.

— Холдън — поде Милър, но сякаш не се обръщаше към него. По-скоро към негово описание. — Да, в това има логика. Ти не си един от тях. Ей, трябва да ме изслушаш.

— Ти пък трябва най-накрая да кажеш нещо. Това бръщолевене ме побърква. Близо година се появяваш от време на време, но никога не казваш нещо смислено. Нито веднъж.

Милър махна небрежно с ръка. Дишаше учестено, сякаш участваше в състезание. Върху сивата му кожа бяха избили едри капки пот.