Джеймс Кори - Вратата на Абадон

Без съмнение щеше да прекара известно време в дранголника. Може би две години, ако съдията е ядосан. Но си струваше. Заслужаваше си дори само заради коментарите на всички негови приятели, следящи прогреса му в мрежата, които вероятно щяха да се свеждат до „май ще успее, мама му стара“. Нео щеше да влезе в историята. Дори след сто години хората щяха да си спомнят за най-великия катапултен полет, осъществяван някога. Конструирането на „Уай Кю“ му отне няколко месеца, още толкова щеше да трае полетът, а после и затворът. Но си заслужаваше. Защото щеше да живее вечно.

Двайсет часа.

Най-голямата опасност беше флотилията, заобикаляща Пръстена. Преди няколко месеца Земята и Марс здравата изпотрошиха армадите си, но това, което остана, почти изцяло се бе скупчило около Пръстена. Или в пространството между вътрешните планети, но тези последните не предизвикваха безпокойство. Там вероятно имаше двайсет-трийсет големи военни кораба, които се дебнеха едни други, докато всички научноизследователски съдове, които бе възможно да откриеш в Слънчевата система, следяха зорко и подслушваха внимателно пространството на поне хиляда километра около Пръстена. Изплашени до смърт, разбира се. Въпреки всичкия метал и керамика, натъпкани в едно малко ъгълче на пространството, въпреки относително тесния участък от хиляда километра от вътрешната страна на Пръстена, шансовете да се сблъска с нещо оставаха нищожни. Там имаше далеч повече нищо , отколкото нещо . А дори да се удари в някой от големите кораби, няма да е жив, за да се обезпокои, затова реши да изостави подобни мисли и се зае с настройката на високоскоростната камера. Защото, когато най-сетне дойде моментът, всичко ще стане толкова бързо, че дори няма да знае дали е попаднал право в целта, докато не анализира данните. А най-важното, разбира се, бе да постави рекорд.

Когато приключи с настройките, той включи камерата.

— Здрасти — рече в обектива. — Говори Нео. Нео Соло. Капитан и единствен член на екипажа на суверенния поясен круизер „Уай Кю“. Mielista me. Остават шест часа преди да се случи най-голямото прошмугване, откакто Бог е създал човека. Ох, майчице, сладката София Бран и Исус, нашият Бог и спасител. Гледайте внимателно. Щото мигнете ли, ще замине, ясно?

Той прегледа записа. Изглеждаше ужасно. Вероятно имаше време — би могъл да обръсне рядката, сплъстена брада и поне да си завърже косата на плитка. Съжали, че не бе отделил време за всекидневни тренировки и сега раменцата му бяха като на пиле. Но беше твърде късно. Всъщност би могъл да промени ъгъла на обектива. Носеше се на балистична траектория. Едва ли щеше да го споходи някой неочакван гравитационен тласък, че да се безпокои.

Опита отново от два други ъгъла, докато суетата му бе позадоволена, и превключи на външни камери. Встъплението му бе дълго само десет секунди. Щеше да започне излъчването на двайсет секунди от стартовата линия и после да премине на външни камери. Над хиляда кадъра в секунда и въпреки това имаше опасност да пропусне Пръстена между кадрите. Можеше само да се надява, че няма да стане. Това бе най-добрата камера, която успя да си набави.

Той допи остатъка от водата и съжали, че не бе взел още храна. Точно сега тубичка с протеинова паста щеше да му дойде добре. Скоро всичко щеше да приключи. Ще се озове на борда на някой земен или марсиански бриг, където ще има свястна тоалетна, изобилие от питейна вода и затворнически порцион. Почти очакваше с нетърпение този момент. Предавателят се пробуди и изписука, че е приел фокусиран сигнал. Той отвори линията. Кодираното съобщение можеше да е само от черната мрежа и изпратено достатъчно отдавна, за да го застигне точно тук. Някой друг, освен него, също бе готов да се покаже пред света.

Евита бе все така красива, но изглеждаше далеч по-женствена, отколкото по времето, когато той започна да събира пари и части, за да построи „Уай Кю“. След още пет години щеше да е съвсем плоска. Но той все още си падаше по нея.

— Esa, unokabaya — рече тя. — Очите на света. Всички са вперени в теб. И моите също.

Тя се усмихна и за един миг му се стори, че може би ще си вдигне фланелката. За късмет. И тогава връзката бе прекъсната.

Два часа.

— Повтарям, тук марсианската фрегата „Люсиен“. Обръщаме се към неидентифицирания кораб, приближаващ Пръстена. Отговорете незабавно или ще открием огън.

Три минути. Твърде рано го бяха видели. До Пръстена все още оставаха три минути, а не би трябвало да го засекат преди началото на последната минута.