Джеймс Кори - Вратата на Абадон

— Очаква ли се да стреляме по някого? — попита Бика.

— Надявам се, че няма да се стигне до това — отвърна Фред.

Товарната платформа изви плавно и ги отведе до дъговидна площадка. Над тях, озарени от безброй звездни блясъци, се виждаха стоманени и керамични конструкции. Като цяло приличаха на природна забележителност, несъмнено всичко бе твърде голямо, за да е дело на човешка ръка. По-скоро наподобяваше каньон или планина. Затлачен с тиня кратер на мъртъв вулкан. Мащаби, които не позволяваха да се мисли за кораб. А всъщност бе точно това. Монтажните механоботи, пълзящи по повърхността му, бяха по-големи от къщата, в която Бика бе живял като дете, ала приличаха на футболни играчи на далечен терен. Дългата, тънка линия на киловия асансьор се простираше по цялата дължина на тялото и прекарваше персонал от една работна площадка до друга. Имаше и втора транспортна кабина, закрепена отвън, която можеше да пренася десетина души. Тя също приличаше на кристалче сол. Върху гладката повърхност бяха монтирани електромагнитни оръдия и зееха отворите на торпедни апарати.

Някога този кораб бе носил името „Науву“. Заселнически кораб, готвен да откара фанатично вярващи мормони, обитаващи изкуствена екосистема, към далечните звезди. А сега бе преименуван на „Бегемот“. Най-голямата и най-зла оръжейна платформа в Слънчевата система. Четири крайцера от клас „Донагър“ можеха да се поберат в търбуха му, без да опират стените. Беше в състояние да ускорява магнитни снаряди до значима част от c . Побираше повече термоядрени торпеда, отколкото имаше в складовете на СВП. Комуникационният му лазер бе достатъчно мощен да прогори стоманена преграда, ако разполага с необходимото време. Нищо повече не можеше да се направи, за да му придаде заплашителен вид, освен да се изрисуват зъби на акула на носа и да се монтира акулова перка над кърмата.

И все пак не биваше да се забравя, че това бе само един преустроен пътнически кораб и попадне ли в голямо сражение, ще бъде обречен.

Бика погледна към Ашфорд. Капитанът бе вирнал брадичка и очите му блестяха от гордост. Бика пое рязко въздух през стиснатите си зъби.

Усещането за тегло изчезна в мига, когато платформата ги изведе на борда на „Бегемот“. Някъде на стената механобот включи оксижен и озари околностите с трепкави отблясъци.

— След колко време е стартът? — попита Ашфорд.

— След три дни — отвърна Фред.

— Според доклада на инженерите корабът ще е готов след десет — намеси се Бика. — Значи ли това, че ще работим върху него и по време на полета?

— Такова бе първоначалното намерение — потвърди Фред.

— Защото бихме могли да забавим с няколко дена, да поработим тук, на док, а после да наваксаме с допълнителна тяга и пак да пристигнем по същото време.

Настъпилата тишина бе конфузна. Бика знаеше, че ще е така, но трябваше да го каже.

— Удобството и духът на екипажа са също толкова важни, колкото и корабът — каза Фред, но думите му имаха друг смисъл. Бика го познаваше достатъчно добре, за да улови нюансите. „Поясните не обичат допълнително ускорение“. — Пък и някои конструкции изискват ниско g . Въпрос на минимум и максимум, приятелю. Излитаме след три дни.

— Това проблем ли е? — поинтересува се Ашфорд.

Бика извади глуповатата усмивка, до която прибягваше, когато искаше да каже истината, без да си навлече неприятности.

— Отиваме там да се перчим пред Земята и Марс, докато Пръстенът си върши странните чуждоземни дела. Разполагаме с екипаж, който никога не е работил заедно, с кораб, спасен от една руина, и с недостатъчно време за да се подготвим. Най-лошото, което може да ни се случи, е всички да умрем.

— Много оптимистична мисъл — кимна Ашфорд. Ала не скриваше неодобрението си. Усмивката на Бика се разшири и той сви рамене.

— Рано или късно ще ни сполети.

Апартаментът на Бика на станция Тихо бе разкошен. Четири стаи, високи тавани, собствена тоалетна със запас от вода. Не бе живял толкова добре дори като малък на Земята. Беше прекарал детството си в жилищен комплекс в безмитната търговска зона на Ню Мексико, където делеше дом с родителите си, баба си, двама свои чичовци, три лели и около хиляда братовчеди — поне така му се струваше. Когато стана на шестнайсет и отказа да живее на помощи, той се отправи на юг към Аламогордо и изкара двегодишната си безвъзмездна служба в разглобяване на овехтели слънчеви електростанции, останали от лошите стари дни преди термоядрената катастрофа. В спалните помещения бяха натъпкани по десетима в една стая. Помнеше добре останалите, слаби момчета като него, с мургави, мускулести тела и ризи, омотани на главата. Дори усещаше топлината на слънцето на Ню Мексико по гърдите и ръцете си, докато се къпеше в радиацията и топлината от неконтролираната термоядрена реакция, защитен единствено от разстоянието и просторното синьо небе.