Джеймс Кори - Вратата на Абадон

Тя отвори червената врата и влезе. Кабинетът бе ярко осветен. Малко бюро с вграден дисплей, на който се виждаше счетоводна програма. Матови прозорци, пропускащи слънчевата светлина, но скриващи гледката от улиците на Балтимор. Диван, облицован с лъскава пластмаса, носеща логото на евтина марка бира, която дори хората на помощи можеха да си позволят. Двама сгърбени мъже седяха на дивана. Единият си беше имплантирал слънчеви очила и приличаше на насекомо. Фланелката на другия пращеше, изопната върху свръхразвитите му от стероиди мускули. Беше ги виждала и преди.

Травин стоеше до бюрото, опрял задник на него. Косата му бе подстригана съвсем късо, на слепоочията си имаше сивкави петна. Брадата му не бе много по-дълга. Беше облечен с костюм, който вероятно минаваше за добър в кръговете му. Баща ѝ не би облякъл подобен.

— Ах, вижте, неподражаемата Мелба.

— Знаеше, че съм тук — каза тя. Нямаше столове. Нито едно незаето място за сядане. Тя остана права.

— Разбира се, че знаех — потвърди Травин. — Веднага щом влезе от улицата.

— Ще вършим ли работа? — попита тя. Гласът ѝ режеше въздуха. Травин се ухили. Зъбите му бяха неравни и посивели. Направи го нарочно, сякаш за да подчертае, че е достатъчно богат да не се налага да се безпокои за подобни тъпотии. Тя почувства внезапна вълна на презрение. Той беше като стар култист — имитираше показните прояви на сила, без да разбира какво всъщност означават. Но се налагаше да работи с него, колкото и да ѝ бе неприятно.

— Всичко е готово, госпожице — заяви Травин. — Мелба Алзбета Кох. Родена на Луната в семейството на Бека и Серджо Кох, всичките починали. Няма роднини. Няма данъчни задължения. Дипломиран електромеханик. Вашето ново амплоа ви очаква.

— А договорът?

— За „Церизиер“, цивилен товарен кораб, доставчик за операцията около Пръстена. Нашата госпожица Кох има място на борда. Като старши член. Със свой малък екипаж, който да командва, за да не си цапа ръчичките.

Травин извади от джоба си бял найлонов плик. През плика прозираха очертанията на евтин ръчен терминал.

— Всичко е тук, всичко е подготвено — обяви той. — Вземаш го и когато излезеш навън, ще си друга жена.

Мелба извади от джоба си терминала. Беше по-малък от този в ръката на Травин и с доста по-добро качество. Щеше да ѝ липсва. Тя въведе кода, одобри трансфера и го прибра обратно в джоба си.

— Е, добре — каза. — Парите са при теб. Можеш да ми дадеш поръчката.

— Ах, но все още има един проблем — заяви Травин.

— Нали имахме уговорка? — попита тя. — Аз свърших моята част.

— И това говори добре за теб — кимна Травин. — Приятно е да се прави бизнес с теб. Наистина ми допада. Такива вълнуващи нови открития. Създаването на тази нова Мелба изискваше много, дори да поставим на работната маса ДНК. Да премахнем дублиращи записи в регистрите. Но не съм сигурен, че беше напълно откровена с мен.

Тя преглътна, опитвайки се да преодолее болезнената буца в гърлото си. Мъжът с очи на насекомо на дивана се размърда и от тежестта му пластмасовата тапицерия изскърца.

— Работиш с мои пари — изтъкна тя.

— Както би трябвало, както би трябвало — потвърди Травин. — Клариса Мелпомене Мао, дъщеря на Жул-Пиер Мао от търговска компания „Мао-Квиковски“. Много интересно име.

— „Мао-Квиковски“ бе национализирана, след като баща ми отиде в затвора — рече Мелба. — Вече не съществува.

— Корпоративна смъртна присъда. — Травин постави плика на бюрото. — Много тъжно. Но не и за теб, нали? Богатите хора са свикнали с парици. Знаят къде да ги приберат, за да са далече от любопитни очички. Може би ги оставят на жените си. Или на дъщерите.

Тя скръсти ръце и се намуси. На дивана мускулестият мъжага се прозя небрежно. Може би бе съвсем спонтанно. Тя позволи на тишината да се проточи, не защото искаше Травин да продължи да говори, а тъй като нямаше представа какво да каже. Той, разбира се, беше прав. Татко се бе погрижил и за двете, доколкото му е било по силите. Дори разследващите от ООН не можаха да се доберат до всичко. Клариса имаше достатъчно средства да живее тихо и спокойно на Луната или на Марс чак до старини. Само че тя вече не беше Клариса, а положението на Мелба бе различно.

— Мога да ти дам още десет хиляди — заяви тя. — Това е всичко, което имам.

Травин продължаваше да се усмихва в сиво.

— И всички онези големи парици са се изпарили, така ли? Оставили са те самичка в мрака. Хм, интересно. Аз обаче се поразрових. Ти наистина си много добра. Колкото и да се блещех, не виждах друго, освен сенки. И не чувах повече от далечни отгласи. Но… — той изтика плика пред себе си, като продължаваше да го притиска с пръст, както правеше и брат ѝ Пьотър, когато бе почти сигурен, че е намислил победния си шахматен ход, но не смееше да го изиграе. Жест, в който се долавяше желание да владееш. — Направих нещо, което никой друг не е правил. Погледнах към Пръстена.