Джеймс Кори - Вратата на Абадон

— Десет хиляди. Това е всичко, което имам. Честно. Останалото е похарчено.

— Няма ли да ти е нужно още, в такъв случай? Инвестиционен капитал? Нашата малка Мелба може да получи десет хиляди, стига да го поискаш. Петдесет хиляди — само кажи. Но очаквам да ми върне повече. Много повече.

Тя усети, че гърлото ѝ се свива. Когато повдигна глава, движението ѝ бе твърде бързо. Твърде припряно. Като на изплашена птичка.

— За какво говориш? — попита, опитвайки се гласът ѝ да прозвучи уверено. Из въздуха, подобно на ухание на долнокачествен одеколон, висяха неизказани заплахи — мъжки и евтини. Когато той заговори отново, гласът му трептеше от дружелюбие.

— Да сме партньори. Ти си се захванала с нещо голямо. Нещо, свързано с Пръстена и флотилията, нали? Всички онези хора, отправили се към мрака да търсят чудовища. И ти искаш да отидеш с тях. Сигурен съм, че очакваш голямо възнаграждение в замяна на този риск. Нещо, каквото би се очаквало от една Мао. Кажи ми какъв е планът ти, аз ще ти помогна, а накрая ще делим.

— Няма какво да делим. — Изрече думите почти рефлекторно. Излязоха откъм гръбнака, решението бе твърде очевидно, за да се налага мозъкът ѝ да се намесва.

Травин дръпна плика на масата към себе си. Примлясна леко с уста, сякаш изразяваше съжаление, ала прозвуча фалшиво.

— Ти премести небе и земя — рече той. — Даваше подкупи. Купуваше хора. Уреди всичко. И когато ми каза, че не ти е останало нищо в запас, аз ти повярвах. А сега ми казваш, че няма да има сделка? Какво пък — щом няма, значи няма.

— Аз ти платих.

— Не ми пука. Ние сме партньори. Истински партньори. Каквото получиш от това, аз също искам дял. Инак има и други хора, които биха се заинтересували да научат, че небезизвестната Мао се е захванала с нещо.

Сега вече двамата мъже на дивана я наблюдаваха внимателно. Тя се обърна и хвърли поглед през рамо. Металната врата на кабинета бе заключена. Прозорецът бе широк. Имаше метална мрежа, но тя можеше да се прибере, ако решиш да го отвориш и да пропуснеш вътре ветреца. Онзи с вида на насекомо се надигна.

Имплантите ѝ се задействаха, ако потърка език по небцето. Два кръга в посока, обратна на часовниковата стрелка. Скрито, невидимо движение. Придружено от странно усещане. Беше толкова лесно, колкото да мислиш. Цял оркестър от жлези, разположени в шията, главата и корема изпразниха миниатюрните си мехурчета, изливайки в кръвта ѝ сложна биохимична смес. Тя потрепери. Беше като оргазъм, но без удоволствие. Почти усещаше как съвестта и задръжките я напускат. Беше в ясно съзнание и жива.

Всички звуци в стаята — тътнежът на уличното движение, приглушената какофония от масите за залагане, гадният глас на Травин — утихнаха, сякаш коктейлът, плаваш в жилите ѝ, бе напълнил ушите ѝ с пяна. Устата ѝ се изпълни с метален вкус. Времето се забави.

Какво да направи?

Главорезите на дивана бяха първата заплаха. Тя пристъпи към тях, забравила за неприятната хватка на гравитацията. Изрита мускулестия в капачката на коляното, докато той се надигаше, и чу как костите му хрущят. На лицето му бе изписана тревога и изненада. Докато падаше, тя повдигна другото си коляно и пресрещна с него спускащия се ларинкс. Целеше се в лицето. Гърлото също е добре, помисли си, усещайки как хрущялите се огъват под удара.

Насекомоподобният се хвърли върху нея. Движеше се необичайно бързо, неговото тяло също бе усъвършенствано. Вероятно подсилени мускулни неврони. Нещо, което да скъси миговете, през които невротрансмитерите прекосяват синапсите. И да му осигури нужното предимство, когато се бие с друг главорез. Ръката му легна на рамото ѝ и яките му пръсти се вкопчиха в нея. Тя се завъртя към него и падна, дърпайки го със себе си. Удари с разтворена длан вътрешната страна на десния му лакът, за да промени посоката на движението му, улови го с две ръце за китката и я усука. Нито едно от тези движения не бе съзнателно или преднамерено. Раждаха се някъде дълбоко в мозъка ѝ, подхранвани от липсата на ограничения. Ако това можеше да се нарече бойно изкуство, то се равняваше на изпитания подход на крокодила да дърпа плячката си под водата — скорост, сила и освободен от задръжки и трупан в продължение на няколко милиона години инстинкт. Учителят ѝ по тай чи навярно щеше да отмести засрамено поглед.

Мускулестият тупна на пода и от устата му рукна кръв. Насекомоподобният се откъсна от нея, но това беше грешка. Тя задържа прегънатия му лакът и направи движение с хълбоците. Той беше по-едър от нея и бе живял през целия си живот на планета с по-голяма гравитация. Беше натъпкан със стероиди и можеше да се уповава на някои подобрения в тялото. Но тя нямаше нужда да е по-силна от него. А само да е по-силна от малките кости в китката и лакътя. Той изгуби равновесие и падна на коляно.