Джеймс Кори - Вратата на Абадон

Мелба — не Клариса — се завъртя около него, увивайки дясната си ръка около шията му, след това я затвори в ключ отляво, защитавайки главата си, ако мъжът реши да удари назад. Не се налагаше да е по-силна от него, само достатъчно силна да притисне меките артерии, по които течеше огромно количество кръв.

Пистолетът на Травин гръмна и направи дупка в дивана. Пяната вътре приличаше на експлодирала гъба. Времето ѝ изтичаше. Тя извика, съсредоточавайки силата на вика в ръцете и раменете си. Усети как се прекършва вратът на насекомоподобния. Травин стреля отново. Ако я уцели, ще умре. Не се страхуваше от това. Тази мисъл бе някъде извън съзнанието ѝ. Оставаше още съвсем малко. И трябваше да се свърши бързо. Много бързо.

Ако беше достатъчно умен, щеше да гръмне и трети път. Това щеше да е мъдра постъпка. Предвидлива. Но той не бе нито мъдър, нито предвидлив. Подчини се на тялото си и се опита да побегне. Той беше маймуна и милионите години еволюция му крещяха да избяга от хищника. Че няма време за повече грешки. Тя усети, че в гърлото ѝ се надига нов вик.

Времето полетя. Пръстите ѝ се впиха в шията на Травин. Главата му бе завряна в ъгъла на бюрото. По скалпа му се стичаше кръв. Тя го натисна, но той бе твърде тежък. Пусна го и той рухна на пода, като стенеше оглушително.

Стене. Значи е жив. Сега вече страхът се върна и заедно с него се появи гадене. Той беше жив все още. Имаше пистолет. Трябва да разбере какво е станало с него. Тя затършува наоколо с изтръпнали и безчувствени пръсти.

— Партньори — произнесе и пусна два куршума в главата му. Сигурно ги чуха отвън въпреки глъчката. Тя се надигна, доближи металната врата и натисна дръжката. Беше залостена. Никой не би могъл да влезе, освен ако не разполага с ключ. Можеше да е спокойна. Те няма да повикат полиция. Надяваше се, че няма да повикат.

Тя се свлече на пода. По лицето ѝ се стичаха реки от пот, тялото ѝ се тресеше. Точно сега не можеше да си позволи да изгуби съзнание. Не и тук. Сви колене към гърдите си, захлипа, но не от страх или мъка, а от това, което ѝ причиняваше собственото ѝ тяло. Някой почука плахо на вратата. Сетне малко по-настойчиво. Още само няколко минути и с нея всичко ще бъде наред. Не, няма да бъде. Е, поне няма да е толкова зле. Само няколко минути.

Ето защо хормоналното модифициране никога не бе намерило място при военните. Отряд войници, лишени от колебание и страх, натъпкани с адреналин и готови да разкъсат другите и себе си, но да спечелят боя. Но същите тези войници след няколко минути ще лежат сгърчени на земята и ще оставят друг да завладее бойното поле. Недалновидна технология, поне от тази гледна точка, но не и лишена от преимущества. Лесна за осъществяване и не особено скъпа. Подходяща за случаи като този. Първото, което ѝ хрумна, докато планираше операцията.

Хлипанията ѝ се усилиха и тя започна да повръща. От опит знаеше, че няма да продължи дълго. Между напъните гледаше как мускулестият се опитва да си поеме дъх през смазания ларинкс, но това бе борба с предизвестен край. Въздухът се изпълни с мирис на кръв и повръщано. Мелба си пое дъх и избърса чело с опакото на ръката. Боляха я синусите и не знаеше дали е от повръщането или заради фалшивите жлези, имплантирани в тъканите. Не че имаше значение.

Сега вече на вратата се чукаше отчаяно. Тя различи гласа на дебелия. Времето ѝ бе на привършване. Взе найлоновия плик и го прибра в джоба. Мелба Алзбета Кох изпълзя през прозореца и тупна на улицата. По ръцете ѝ имаше кръв. Трепереше при всяка крачка. Очите я боляха от слънчевата светлина и тя използваше сенките да се прикрива. В тази част на Балтимор можеха да я видят хиляди и същевременно да се направят, че не са я видели. Атмосферата на анонимност, създавана от наркодилърите и сутеньорите, сега действаше в нейна полза.

Тя вече знаеше, че ще се оправи. Че всичко ще бъде наред. Последният инструмент бе на мястото си, оставаше само да се прибере в хотела и да пийне нещо, което да възвърне баланса на електролитите ѝ, а след това да поспи. След няколко дни ще се яви на борда на „Церизиер“ и ще започне дългото си пътуване към границите на Слънчевата система. С изправен гръб и избягвайки погледите на минувачите, тя продължи нататък. Дванайсетте пресечки до хотела ѝ се струваха вечност. Но тя ще успее. Ще направи каквото трябва да бъде направено.

Защото тя е Клариса Мелпомене Мао. Семейството ѝ разполагаше със съдбините на градове, колонии и планети. А сега баща ѝ седеше в анонимен затвор, бе му забранено да се среща с когото и да било, освен с адвокатите, и доживяваше остатъка от дните си в безчестие. Майка ѝ се бе скрила в частен дом на Луната и скъсяваше отреденото ѝ време с лекарства. Братята и сестрите — тези, които още бяха живи — се бяха пръснали по места, където да се скрият от омразата на два свята. Някога името на семейството ѝ е било изписано със звездна светлина и кръв, а сега ги бяха накарали да изглеждат като негодници. Бяха ги унищожили.