Джон Скалзи - Червеноризци

„Наистина трябва да започнеш да се фокусираш върху настоящото си положение“ — посъветва Дейвис тихо гласче в главата му и той отново поклати глава. Съветът не беше за изхвърляне — чудно защо мозъкът му бе избрал такъв странен момент за стоварването на цял наръч несвързана с настоящето информация, която в момента не му вършеше никаква работа.

Червеите пак разлюляха скалата. Младежът се вкопчи в нея колкото му държаха пръстите и видя, че Абърнати, К’ийнг и Уест се разгорещяват още повече в опита си да разрешат проблема.

А Дейвис внезапно бе осенен от мисъл. „Ти си част от охраната — твърдеше мисълта. — Имаш пулсов пистолет. Можеш просто да изпариш тия твари!“

Мичманът щеше да се удари по челото, но червеите вече и бездруго вършеха тази работа, като люлееха скалата и го блъскаха в нея. Разбира се! Пулсовият пистолет! Той посегна към колана си да извади оръжието от кобура. Докато го правеше, друго гласче в главата му се зачуди защо, ако всъщност решението на проблема беше толкова просто — например да изпарят червеите, — капитан Абърнати или някой от другите офицери вече не му бяха наредили да го направи.

„Май имам доста гласове в главата днес“ — сподели трето гласче с Дейвис. Той пренебрегна точно този говорител в главата си и се прицели в подвижна гърбица прахоляк, която се носеше към скалата му.

— Дейвис! Не!

Викът на Абърнати отекна точно в момента, когато мичманът стреля, изпращайки в прашното хълмче пулсов лъч от кохерентни, разрушителни частици.

Изпод прахоляка се разнесе остър крясък, последван от яростни гърчове, на свой ред последвани от зловещ тътен, последван от кипването на пода на пещерата вследствие изригналите изпод пръстта дузини червеи.

Научен офицер К’ийнг надвика неизмеримата шумотевица на гърчещите се твари:

— Пулсовият пистолет не е ефективен срещу борговианските земни червеи! Честотата на изстрела ги побърква! Мичман Дейвис, ти току-що повика всеки един червей в района!

„Дали не можеше да ми го кажеш, преди да стрелям? — искаше да изкрещи Дейвис. — По време на инструктажа за мисията можеше да споменеш, че — между другото — не бива да се стреля с пулсов пистолет по борговиански земен червей, нали? На борда на кораба? Докато обсъждахме кацането на Борговия? На която има шибани земни червеи?“

Мичманът не кресна нищо такова срещу К’ийнг, понеже знаеше, че няма начин офицерът да го чуе, а и освен това вече беше твърде късно. Беше дръпнал спусъка. Червеите се бяха пощурили. Най-вероятно някой щеше да умре.

Нищо чудно това да се окажеше мичман Дейвис.

Младежът се взря в Абърнати през шумотевицата и прахоляка. Капитанът го съзерцаваше на свой ред, а загрижеността се бе загнездила в сбръчканата му вежда. И в този миг Дейвис се запита дали преди тази мисия Абърнати изобщо някога е разговарял с него.

О, нямаше начин да не е — те с баща му бяха близки още от взрива на „Франклин“. Бяха приятели. Добри приятели. Беше вероятно дори Абърнати да е познавал самия Дейвис като малък и нищо чудно да е дръпнал някоя и друга връзка, за да даде на сина на приятеля си възможност да служи на борда на „Дръзки“, флагмана на Общовселенското обединение. Капитанът надали би могъл да прекарва кой знае колко време с Дейвис — нямаше да е редно да си избира любимци сред подчинените си, — но несъмнено би трябвало да са разговаряли. Да са разменили все някое и друго слово. Примерно Абърнати да попита как е бащата на Дейвис. Или да си кажат една-две думи по време на някоя друга изследователска мисия.

Младежът не се сещаше за нито един път.

Внезапно шумотевицата спря. Червеите явно се оттегляха под пръстта също тъй внезапно, както се бяха разбушували. Прахолякът се слегна.

— Изчезнаха! — чу се да казва Дейвис.

— Не — отвърна Абърнати. — Прекалено са умни, за да се откажат!

— Мога да стигна до входа на пещерата! — чу се да възкликва мичманът.

— Стой на мястото си, моряко! — нареди Абърнати. — Това е заповед!

Но Дейвис вече беше скочил от скалата си и тичаше към входа на пещерата. Някаква част от съзнанието му виеше от ирационалността на това действие, но останалите му части не ги беше грижа. Знаеше, че трябва да се движи. Беше почти като принуда. Сякаш нямаше избор.

Абърнати изкрещя: „Не!“, кажи-речи, на забавен кадър и Дейвис бе изминал половината разстояние, което се простираше пред него. След това пръстта кипна, когато, подредени в полукръг, земните червеи се нахвърлиха нагоре и срещу младежа.