Грегъри Бенфорд - Купата на небесата

— Да — отвърна замислено Фред. — Странно е. Те са не по-малко доволни от нас, че тръгваме.

— Ние сме избраници — каза Тери. — Така твърдят психолозите. Кой не би приел шанс да започне на чисто нов свят?

— Вместо да остане и да оправя този, който сами сме прецакали? — попита Клиф. Това беше стар спор, който още го тормозеше.

Бет сви рамене.

— Ние променяме климата и той променя нас.

— По принцип да — отвърна Тери. — Предишните поколения си тераформирали Земята. Сега е наш ред с чисто нова планета.

Покрай тях пропълзя поднос — летящите не можеха да се ползват при ниска гравитация. Беше отрупан с екзотични ястия и заобиколен от хора, които никога вече нямаше да се хранят така добре. Фред се присъедини към тях, а след него и Тери, като разбута безцеремонно навалицата.

— Е? — попита Бет. — Дали да не си ходим вече?

Клиф огледа тълпата. Някакъв бюрократ държеше на каишка куче, което поразително приличаше на сандвич с козина. Кучето лочеше нечия повърня. Трима души се смееха на гледката. Явно повечето хора си прекарваха по-добре от него.

Нямаше значение. Това със сигурност бе последният път, в който ги виждаше — строителите, безкрайните бюрократи, които се преструваха, че помагат, психолозите, инженерите и пробните екипажи, които никога нямаше да видят друго слънце… Намръщи се и опита да се наслади на преминаващия момент. Естествено, всички моменти преминават. Някои повече от други.

— Сърцето ми е пълно, но чашата ми е празна.

Бет кимна тъжно.

— На „Слънцетърсач“ няма да има алкохол.

— По време на полета ли? Да, капитан Редуинг не би го одобрил.

— Според мен ще ни вкара директно в тъмница. В окови.

Шеговитата ѝ забележка показваше, че и двамата имат нужда от разпускане. За да разсеят колебанията, страховете и… емоциите, за които нямаше думи. „Така да е“.

Стояха прегърнати и гледаха мълчаливото величествено въртене на Земята. Далече встрани се виждаше „Слънцетърсач“ — приличаше на гладна акула.

Да, акула, чакаща да се гмурне в океана на нощта. Голямата уста бе магнитна фуния, която очакваше да бъде включена и да започне бавното ускоряване извън слънчевата система. Корабът първо щеше да се гмурне близо до Слънцето, за да загребе слънчев вятър. Зад носа се виждаше закривеният обръч на контролната палуба, по която още блещукаха работниците. Клиф виждаше работните капсули, които продължаваха да довършват продълговатия цилиндър, където бяха жизнените помещения и криоскладът, натикан между товарните сектори. Следваха набръчканите бели кибер умни радиатори, засланящи двигателната система. Цилиндричните шахти водеха към реакторните камери — наръбени цилиндри, които захранваха ускоряващите дюзи. Около тях бяха големите жълти горивни капсули, които щяха да хранят акулата, докато тя ускори в дълбокия мрак, и след това щяха да бъдат изхвърлени. Оттам нататък корабът щеше да се носи през вековете в магнитна обвивка, предпазваща го от протонната виелица. „Слънцетърсач“ бе акула, която се хранеше със светлинни години.

Вече го бяха изкарвали в облака на Оорт, за да пробват двигателите и да отстранят откритите в предишните четиринайсет кораба проблеми. Тестваха ИИ системите и ги подобряваха. През първите няколко поколения от междузвездното пътуване всеки нов кораб беше експеримент. Всеки се учеше от предишния, а инженерите и учените се раздаваха максимално, за да изградят по-добър кораб. Директна еволюция по бързата процедура.

— Красив е, нали — чу се мъжки глас зад тях.

Беше Карл, длъгнестият главен корабен инженер. Беше прегърнал Мей Линг и изглеждаше леко опиянен и зачервен. Може би се бе пръснал със сног. Мей Линг изглеждаше необичайно оживена и с блеснал поглед.

— Да. И разчитаме на теб да поддържаш щастието — подхвърли Бет.

— О, естествено. — Карл явно не схвана намека. — Корабът е страхотен.

Мей Линг явно се усети и повдигна вежда, преди да кимне.

— Сбогувате се със света ли? Как ли ще мислят за нас, когато пристигнем?

— Искам да ме запомнят като най-възрастната жена — отвърна Бет.

Засмяха се. Мей Линг се обърна към Карл.

— Трудно е да се сбогуваш с всичко, нали? Стоиш пред тази гледка почти цяла вечер.

Винаги успяваше да разчете бързо хората. Разбираше, че той има нужда от развеселяване. Както и всички останали.

— Аха. Явно принадлежа на света. Бедата е, че се опитвам да разбера на кой свят.

И четиримата кимнаха малко тъжно. Карл се усмихна и им показа най-новия си номер в ниската гравитация: изля червено вино от бутилката и го разряза с нож точно преди да докосне чашата му. Последваха още три разрязвания към подложените от Мей Линг чаши.