Иън Макдоналд: Луна: Новолуние

— Няма — отвърна Джинджи.

Лукасиньо се събуди за трети път. Баща му беше застанал до леглото. Той беше нисък и слаб мъж; с тъмна коса и очи — толкова мрачен и неприветлив на вид, колкото брат му е слънчев и предразполагащ. Видът му бе елегантен, всичко в него бе спретнато и изискано, мустаците и брадата му бяха поддържани и пригладени. Безупречен и винаги нащрек, за да съхрани тази безупречност: дрехите му, косата му, ноктите му; всичко бе изпипано до съвършенство. Хладен и взискателен мъж. Над лявото му рамо се носеше Токиньо. Спътникът му представляваше сложен възел от музикални ноти и многопластови съзвучия, които от време на време се превръщат в единна, тиха като шепот мелодия на китари: боса нова.

Лукас Корта започна да го аплодира. Пет ясни плясвания с ръце отекнаха във въздуха.

— Поздравления. Вече си Бегач.

Цялото им семейство, а и всички извън него, знаеха, че Лукас Корта така и не е успял да премине изпитанието на лунното бягане. Причината обаче се пазеше в тайна: Лукасиньо бе чувал, че хората, които ровят за информация по този въпрос, се наказват. Строго.

— После дойде екипът от спешното отделение; офталмолози, специалисти по пневмотораксични състояния; хибербарични камери, скафандри с изкуствено налягане, сметки за кислород… — каза баща му.

Лукасиньо спусна крака на пода и стана от леглото. Медицинските ботове бяха свалили космокостюма му. Белите стени около него се отвориха и роботизираните уреди протегнаха към него свежи, новопринтирани дрехи.

— Преместване от Меридиан в Жоао де Деус…

— В момента сме в Жоао де Деус?

— Имаш да ходиш на парти. Празненство, за да бъдеш посрещнат, както подобава на един герой. Трябва да положиш усилие. И се опитай да задържиш онази си работа в панталона за повече от пет минути. Всички ще присъстват. Дори Ариел успя да се откъсне от работата в Съда на Клавиус.

Започна от най-важните неща. Плъзна няколко метални обеци и шипове във внимателно пробитите в кожата дупки — по една за спомен от всяко разбито сърце в живота му. Джинджи прожектира на лещата на Лукасиньо негов огледален образ, за да може да се огледа и да разреши перчема на челото си, докато достигне пълното великолепие, с което можеше да се развява на ниската гравитация — кичур лъскава, гъста коса с тъмносиния цвят на морска вълна. Великолепни скули и корем, в който би могъл да строши камък. И като всички представители на това поколение, бе по-висок от представителите на второто. Толкова е готин.

— Ще оживее — каза Лукас.

— Кой? — Лукасиньо се поколеба коя риза да избере, преди да се спре на една в кремаво кафяво с шарки като на гола пръст.

— Коджо Асамоа. Има изгаряния от втора степен по двадесет процента от повърхността на тялото си, разкъсани алвеоли, спукани кръвоносни съдове и леки мозъчни травми. А и онзи откъснат палец. Но ще се оправи. Една делегация от асамоанци те чака в Боа Виста, за да ти благодари.

Абена Асамоа можеше да е сред тях. Можеше да се окаже толкова благодарна, че да му позволи да я изчука. Лукасиньо нахлузи един бежов панталон с двусантиметров подгъв и шест плитки и закопча колана. Чорапи от паякова коприна и двуцветни мокасини. Потри туида между палеца и показалеца си и усети лекия бодеж на материята. Беше от истинска вълна, а не принтирана. Невероятно скъпа стока, от истински животни.

— Можеше да умреш.

Докато обличаше сакото, Лукасиньо забеляза значката, забодена на ревера: Дона Луна, емблемата на лунните бегачи. Светицата-покровителка на луната: Девата на Живота и Смъртта, Светлината и Тъмнината; половината ѝ лице приличаше на черен ангел, а другата представляваше оголен бял череп. Девата на Двуличието.

— Какво щеше да направи семейството в такъв случай?

Откъде бе разбрал баща му, че ще избере именно това сако, за да сложи значката? Ръцете на роботите прибраха останалите дрехи обратно в стените и той забеляза, че на всяко сако има по една значка на Дона Луна.

— Ако бях на твое място, щях да го оставя.

— Но не беше — отговори Лукасиньо.

Джинджи излъчи пред погледа на Лукасиньо крайния ефект на избраните от него дрехи. Елегантно, но не прекалено официално; нехайно и изискано едновременно, а и в крак с модата на настоящия сезон — а именно, стилът на петдесетте години в Европа. Лукасиньо Корта обожаваше дрехи и аксесоари.

— Готов съм за партито ми.

— Ще се бия.

Думите на Ариел Корта отекнаха ясно в цялата съдебна зала. Последва миг тишина, а после — експлозия от викове. Обвиняемият крещеше: „Нямаш право!“. Адвокатът на защитата тътнеше нещо за злоупотреба със съдебния процес. Юридическият екип на Ариел — които се бяха превърнали в нейни секунданти, след като тя обяви, че иска съдебен процес чрез бой — умоляваха, увещаваха и надаваха викове, че това е напълно безумен ход, че защитникът на Аляум ще я разсече на парчета. От зрителските скамейки се разнасяше оглушителна врява. Съдебните журналисти пренатоварваха мрежата с предаванията си на живо.