Иън Макдоналд - Луна - Новолуние

Нямаше какво повече да се направи. Никакво количество действия, думи, заплахи или хитри хрумвания не можеше да промени нещата. Мъжът с ножа я беше сразил. Всичко, което ѝ оставаше, беше да се повлече обратно. Всяка стъпка и всяко стъпало я изпълваха с мъчителен срам. Когато стига до малката галерия, от която бе зърнала летящата жена, тя падна на колене и се предаде пред гаденето, което караше стомаха ѝ да се гърчи в силни спазми. Трепереше от гняв, но не повръщаше нищо — само продължаваше да трепери. В нея нямаше останал нито грам влага, нито грам храна.

Нагоре и надалеч от луната.

Лукасиньо се събуди от сън. Лицето му бе покрито с прозрачна маска — толкова близо до него, че се замъгляваше от дъха му. Той изпадна в моментна паника и вдигна ръце, за да се освободи от клаустрофобичното усещане, което тя му вдъхваше. Миг по-късно в черепа му се разля вълна от тъмна топлина, която продължи надолу по тила му, по ръцете, по тялото. Паниката изчезна. Сън. Последното нещо, което успя да види, бе фигурата, застанала до леглото му. Знаеше, че не е призрак, защото на луната нямаше призраци. Твърдата ѝ камениста почва ги отблъскваше, а радиацията и вакуумът ги разпръскваха на частици. Призраците бяха крехки създания — само мъгла, бледи цветове и въздишки. Но сивата фигура, застанала до него със скръстени ръце, приличаше именно на призрак.

— Мадриня Флавия?

Призракът вдигна поглед към него и се усмихна.

Бог не би наказал една жена, за която кражбата е последна, отчаяна мярка. Марина минаваше покрай уличния олтар всеки ден, на връщане от пикочопрекупвача: една икона на Девата от Казан, обкръжена от съзвездие пулсиращи биолампички. Всяко от тези мехурчета слуз съдържаше по глътка вода. Тя си събра с бързи, гузни движения, и ги напъха в раницата си. Щеше да даде четири от тях на Блейк. Той винаги беше жаден.

Въпреки че бяха минали едва две седмици, откакто се запознаха, Марина имаше чувството, че познава Блейк, откакто се помни. Бедността караше времето да тече по-бавно и да изглежда по-дълго. Освен това, приличаше на лавина. Нещо дребно се плъзва надолу, повлича след себе си още няколко неща, и в следващия миг всичко вече се носи стремглаво надолу и изчезва от погледа. Един отменен договор. Един ден, в който агенцията не ти се обажда. А мъничките цифрички на ръба на полезрението ти продължават да тиктакат. Да препускат, да се носят стремглаво.

Вече се катереше по стълбищата и подвижните стълби — все по-нагоре по стените на квадрант Орион. Пълзеше по мрежата от мостове и галерии, далеч над алеите с апартаменти, все по-нагоре по все по-стръмните стълбища и стълби, защото асансьорите бяха скъпи, а и изобщо не достигаха до най-високите нива, нагоре към надвисналите кули и кубове на Байро Алто. Разреденият въздух миришеше на фойерверки — суров камък, наскоро отцепен от някой от строителните ботове, и синтеровано стъкло. Пешеходните пътеки се виеха опасно близо до завесите, които служеха за врати на издълбаните в скалите помещения, оскъдно осветени от светлината, която се процеждаше от вратите и прозорците им. Една стъпка накриво означаваше протяжен писък надолу към неоновите светлини на проспект Гагарин.

Байро Алто се променяше с всеки изминал лунен месец, и на Марина ѝ се наложи доста да обикаля, преди да намери стаята на Блейк. „За повече от един наемател; дневните се делят“, пишеше в обявата в Меридианските списъци.

— Няма да оставам дълго — каза тя, като хвърли поглед към двата матрака от високоеластична „пяна с памет“, празните пластмасови бутилки и старите подноси за храна, натрупани в единствената стая на жилището.

— Никой никога не остава задълго — отговори ѝ Блейк.

После оцъкли очи и се преви на две от суха кашлица, която разтресе всяко ребро и всяка жила в кльощавото му тяло. Тази кашлица не даде на Марина да мигне цялата първа нощ тук — три сухи, почти нехайни прокашляния. После още три. И още три. И още три. Кашлицата я държа будна и през всяка следваща нощ. Това беше песента на Байро Алто: кашлицата. Силикозата 1 1 Заболяване, причинено от честото вдишване на прах от кварц и отлагането му в белите дробове, което води до дихателна недостатъчност, туберкулоза и редица други усложнения. — Б.пр. . Лунният прах превръщаше дробовете в камък. А по петите на парализата винаги следваше туберкулозата. Фагите 2 2 От „бактериофаги“ — вид вирусни частици, паразитиращи в бактериалните клетки. — Б.пр. я лекуваха лесно. Но хората, които живееха в Байро Алто, имаха пари само колкото за въздух, вода и пространство. Дори най-евтините фаги бяха само далечна надежда за тях.