Иън Макдоналд: Луна: Новолуние

Двадесет метра. Петнадесет секунди. Благодарение на Джинджи, цифрите се бяха врязали в паметта му, сякаш бяха издълбани с нож. Разстоянието до втората врата. Максималното време, за което голото човешко тяло може да издържи в условия на вакуум. Петнайсет секунди, преди да изпадне в безсъзнание. Тридесет секунди преди да получи необратими увреждания. Двадесет метра. Десет крачки.

Лукасиньо се усмихна на красивата Абена Асамоа. Проблеснаха червени светлини. Лукасиньо скочи на крака в мига, в който вратата започна да се отваря. Последното останало в капсулата налягане го изстреля към Централния залив.

Крачка първа. Десният му крак докосна реголита и прогони всяка мисъл от главата му. Очите му горяха. Белите му дробове се изпълниха с пламъци. Чувстваше се така, сякаш ще се взриви на парченца.

Крачка втора. Издишай. Издишай. „Налягането в дробовете ти ще бъде нулево“, обяснил му беше Джинджи. Не, не, това не беше нормално, това означаваше смърт. „Издишай, иначе дробовете ти ще се взривят.“ Стъпалото му се спусна на повърхността.

Крачка трета. Издиша. Дъхът замръзна пред лицето му. Капчиците влага по езика му и сълзите в очите му вряха.

Четири. Абена Асамоа го подмина и продължи напред. Кожата ѝ бе посивяла от скреж.

Пет. Очите му замръзваха. Не смееше да мигне. Ако го направеше, клепачите му щяха да залепнат един за друг и да замръзнат. Да мигнеш означаваше да ослепееш, да ослепееш означаваше да умреш. Фокусира погледа си в шлюза, обграден от сините светлинки на уредите за навигация. Кльощавото момче от Воронцови го подмина. Препускаше като луд.

Шест. Сърцето му щеше да се пръсне от страх, бореше се с всички сили, гореше като огън. Абена Асамоа се хвърли през рамката на вратата, погледна назад и вдигна ръка да свали маската си. Очите ѝ се разшириха — видяла беше нещо зад Лукасиньо. Устата ѝ се отвори в безмълвен писък.

Седем. Лукасиньо погледна през рамо. Коджо Асамоа беше паднал и сега се търкаляше безпомощно, неспособен да се изправи. Давеше се в океана на луната.

Осем. Лукасиньо се хвърли към сините светлинки на вратата и разпери ръце, за да прекъсне стремителния си полет напред.

Девет. Коджо Асамоа се мъчеше да се изправи на крака, но бе ослепял от прашинките, замръзнали по очните му ябълки. Размахваше ръце, залиташе и се препъваше напред. Лукасиньо го грабна за едната ръка. Хайде. Хайде!

Десет. В очите му запулсира червенина, остана само един тесен кръг от светлина и ясна мисъл, съсредоточени върху вратата на входа. Кръг, който се смаляваше с всяка пулсация на червеното в мозъка му, който се разпадаше на парчета. „Дишай!“, крещяха дробовете му. „Дишай!“ Хайде. Хайде. Вратата беше пълна с ръце и лица. Лукасиньо се хвърли в кръга от протегнати към него длани. Кръвта му кипеше. Във вените му бълбукаше газ; всяко мехурче пареше като нажежена до бяло сачма. Силите го напускаха. Умът му загиваше, но той така и не отпусна хватката си върху ръката на Коджо. Теглеше я, теглеше него; агонизираше в адски пламъци. След това усети труса и чу писъка на декомпресията.

В мъничкия кръг, останал от полезрението му, успя да различи оплетена камара от крайници, гола кожа, задници и кореми; от всичко капеше кондензирана влага и пот. Дочу как хриптенето се превръща в смях, а хлипането — в налудничав кикот. Телата се тресяха, обхванати от лудешки смях. „Бягахме по луната.“ „Победихме Кралицата Луна.“

Нов образ проблесна пред очите му: червено петно в средата на вратата; странно червено на белия фон. Той фокусира погледа си върху него — съзнанието му бе привлечено към него като стрела, устремена към ярка мишена. Докато бавно потъваше в бездната на безсъзнанието, той осъзна какво представлява червеното петно. Кръв. Вратата на кораба се беше затворила и беше откъснала левия палец на Коджо Асамоа. От него бе останало само размазано петно от плът.

А после — тъмно.

Крилатата жена излетя от върха на топлинния отдушник и се понесе нагоре. Ранната светлина позлати силуета ѝ. Мина в бръснещ полет под самия покрив на света, след което изви гръб, притисна ръце към тялото си, изпъна ходила назад и се гмурна надолу като лястовица. Изглеждаше, сякаш пада — сто метра, двеста метра — като черна точица, устремена право към земята на фона на фалшивото утро. Прелиташе край фабриките и апартаментите, край прозорците и балконите, край стълбите и асансьорите, край алеите и мостовете. В последния момент сви пръсти, разпери големите си пера, направени от нанофибър, и прекъсна стремглавото си падане. Пое нагоре, високо нагоре, а крилата ѝ проблясваха на светлината на развиделяващото се небе. С три мощни размаха вече се беше отдалечила на километър — прашинка злато, която блещука на фона на величествения каньон на квадрант Орион.