Джентри Ли: Градината на Рама

Не се страхувах да остана сама за няколко дни, дори за седмица, през която мъжете щяха да осъществят пътуването до военния кораб и обратно. По-тревожна ми се струваше възможността единият от тях или и двамата да не се завърнат. Не ставаше въпрос само за октопаяците или за другите чуждоземци, които вероятно населяваха обширния космически кораб редом с нас. Трябваше да се вземе предвид и съществуващата неустойчивост в заобикалящата ни среда. Ами ако Рама внезапно започнеше да маневрира? Ами ако се случеше нещо друго, също толкова неблагоприятно, и те не можеха да се върнат до Ню Йорк?

Ричард и Майкъл ме успокоиха, че няма да поемат никакви рискове и че не възнамеряват да правят нищо друго, освен да отидат до военния кораб и да се върнат. Отпътуваха точно след пукването на зората на двадесет и осем часовия рамиански ден. За първи път оставах сама след онзи случай в Ню Йорк, когато бях пропаднала в шахтата и стоях там в пълна изолация порядъчно дълго време. Разбира се, сега вече не бях съвсем сама. Можех да усетя Симон, която риташе вътре в мен. Да носиш бебе в себе си, е удивително усещане. Има някакво неописуемо вълшебство в това да знаеш, че вътре в теб се намира друга жива душа. Особено като се има предвид, че до голяма степен детето се формира от твоите собствени гени. Колко жалко, че мъжете не могат да преживеят бременност. Може би тогава щяха да осъзнаят защо ние, жените, сме така загрижени за бъдещето.

До настъпването на третия земен ден от тръгването на мъжете аз бях изпаднала в тежка форма на нервна свръхвъзбуда от престоя си в затворено помещение. Реших да се измъкна от нашата бърлога, да се изкача нагоре и да поскитам из Ню Йорк. На Рама беше тъмно, но бях толкова неспокойна, че въпреки това излязох. Въздухът беше доста студен. Дръпнах ципа на тежкото пилотско яке върху стърчащия напред корем и тръгнах. Няколко минути след това в далечината дочух някакъв звук. По гърба ми полазиха тръпки и аз тутакси спрях. Адреналинът явно нахлу и в Симон, защото тя зарита енергично, докато аз се ослушвах за шума. След около минута го чух отново — звук, издаван от четки, които се влачат по метална повърхност, придружен с високочестотен вой. Този шум не можеше да бъде сбъркан с друг: очевидно из Ню Йорк се мотаеше октопаяк. Припряно се завърнах в пещерата и зачаках изгрева на Рама.

Когато се развидели, аз отново отидох в Ню Йорк и взех да скитам наоколо. Докато обикалях покрай онзи любопитен хамбар, където навремето бях пропаднала в шахтата, започнах да се съмнявам в нашето заключение, че октосите излизат навън само през нощта. В самото начало Ричард настояваше, че те са нощни същества. Първите два месеца след като Земята остана зад гърба ни, ние още не бяхме изградили защитната скара, която да предотвратява спускането на нежелани посетители в нашето леговище; тогава Ричард беше разположил серия от примитивни приематели (все още не беше усъвършенствал способността си да уточнява необходимите му електронни части пред рамианите) над прикритието над пещерата, което бяхме направили срещу октопаяците, и потвърди, поне за свое собствено удовлетворение, че те се появяват отгоре само през нощта. В края на краищата октосите откриваха всичките му монитори и ги унищожаваха, но не и преди Ричард да се сдобие с количеството данни, които смяташе, че подкрепят неговата хипотеза.

Заключението на Ричард обаче не ми донесе никакво успокоение, когато неочаквано чух откъм страната на нашето леговище да се носи силен и съвършено непознат шум. Намирах се в хамбара и зяпах шахтата, в която преди девет месеца едва не умрях. Пулсът ми мигом се учести, кожата ми настръхна. Най-много ме разтревожи фактът, че шумът се предизвиква някъде между мен и рамианския ми дом. Изключително предпазливо запълзях нагоре, съпроводена от звука, който имаше променлив характер. Всеки път, преди да се хвърля напред, надничах иззад ъгъла на сградите. Най-накрая открих източника на звука — Ричард режеше парчета решетъчна конструкция с помощта на циркуляр, който беше донесъл от „Нютон“.

Всъщност, когато ги открих, той и Майкъл водеха спор. Сравнително малката решетъчна конструкция с квадратна форма на плетката и дължина на страната приблизително три метра (всичко на всичко около петстотин точки на пресичане) беше прикрепена към един от онези ниски и неподлежащи на описание хангари, който се намираше на около стотина метра от отвора, водещ към нашата пещера. Майкъл поставяше под съмнение смисъла да се захващат с решетката с помощта на циркуляра. В момента, когато ме зърнаха, Ричард оправдаваше постъпката си, като превъзнасяше достойнствата на гъвкавия материал, от който бе направена решетката.