Джентри Ли: Градината на Рама

Над нашето леговище се намира град от тайнствени небостъргачи, разположен върху остров. Ние го наричаме Ню Йорк. Заобиколен е от замръзнало море, което минава през центъра на този огромен космически кораб и го разполовява. Според изчисленията на бащата ти ние се намираме точно в орбитата на Юпитер (макар че самото огромно газово кълбо е доста далеко, чак от другата страна на Слънцето) и следваме хиперболична траектория, която най-вероятно ще ни изведе далеч от Слънчевата система. Не знаем накъде сме се запътили. Не знаем кой и защо е построил този космически кораб. Знаем само, че на борда му има и други обитатели, но нямаме никаква представа откъде идват те , а в добавка имаме основание да подозираме, че поне някои от тях са враждебно настроени.

През последните два дни мислите ми се въртят в един порочен кръг и всеки път стигам до едно и също потискащо заключение: непростимо е, че ние, предполагаемо зрелите възрастни хора, ще изложим едно безпомощно и невинно същество на опасностите на околна среда, която разбираме толкова малко и върху която нямаме абсолютно никакъв контрол.

Рано тази сутрин, веднага щом осъзнах, че днес е тридесет и седмият ми рожден ден, аз се разплаках. Отначало плачът бе кротък и безгласен. Но когато в мен нахлуха спомените за всички изминали рождени дни, безмълвните сълзи бяха изместени от покъртително ридание. Изпитвах остро, прерязващо съжаление не само към Симон, но и към самата себе си. А когато се сетих за великолепната синя планета, от която произхождаме, и особено когато не успях да си я представя в бъдещето на Симон, аз продължих да си задавам същия въпрос: защо родих детето сред подобна неразбория?

Ето я отново тази дума. Една от любимите думи в речника на Ричард. За него „неразбория“ има на практика неограничено приложение. Всичко, което е хаотично или неуправляемо, независимо дали е проблем от техническо естество или семейна криза (като например ридаеща съпруга, обхваната от ясно изразена послеродова депресия), се отнася към неразборията.

Та рано тази сутрин мъжете не можаха да ми помогнат с нищо. Безплодните им опити да ме разведрят само засилиха моята меланхолия. Въпрос: защо се случва така, че почти всеки мъж, изправен лице в лице с нещастна жена, тутакси предполага, че по някакъв начин това е свързано с него? Всъщност не съм права. На земята Майкъл е имал съпруга и три деца, така че знае нещичко за чувствата, които преживявам. Преди всичко ме попита с какво може да ми помогне. Но Ричард беше съкрушен от сълзите. Когато се събуди и чу плача ми, той се изплаши. Първоначално реши, че изпитвам някаква нетърпима физическа болка. Успокои се едва когато му казах, че просто се чувствам потисната.

След като се убеди, че няма вина за моето настроение, Ричард мълчаливо ме изслуша, докато аз обяснявах колко съм загрижена за бъдещето на Симон. Признавам, че бях леко напрегната, но той сякаш не схвана нищо от това, което говорех. Непрекъснато повтаряше една и съща фраза — че бъдещето на Симон не е по-несигурно от нашето — и си вярваше, че щом няма логична причина да бъда толкова разстроена, депресията ми трябва мигом да изчезне. В края на краищата, след като повече от час говорихме на различни езици, Ричард съвсем правилно заключи, че не ми помага с нищо, и реши да ме остави сама.

Шест часа по-късно.

Сега съм малко по-добре. Все още остават три часа преди рожденият ми ден да изтече. Тази вечер си направихме мило тържество. Току-що привърших с кърменето на Симон и тя отново лежи до мен. Майкъл ни напусна преди около петнадесет минути, за да се върне в стаята си по-нататък по коридора. Ричард заспа пет минути след като главата му докосна възглавницата. По моя молба беше прекарал целия ден в разработването на по-добри пелени.

Ричард обича да прекарва времето си в наблюдение и систематизиране на нашите взаимовръзки с рамианите, или по-точно с тези, които работят с компютрите, които ние задействаме чрез клавиатурата в нашата стая. Никога не сме виждали някого или нещо в тъмния тунел непосредствено зад черния екран, така че не знаем със сигурност дали на другия край действително съществуват някакви индивиди, които реагират на нашите искания и разпореждат на заводите си да произведат странните неща, за които ги молим. Все пак е удобно да наричаме нашите домакини и благодетели рамиани.

Процесът на общуване с тях е колкото сложен, толкова и прост. Сложен е, защото разговаряме чрез изображения върху черния екран и точни количествени формули на езика на математиката, физиката и химията. Прост е, защото фактическите изречения, които въвеждаме с помощта на клавиатурата, са с удивително елементарен синтаксис. Най-често използваното от нас начало на изречение е „Бихме искали“ или „Желаем“ (разбира се, няма как да знаем точния превод на исканията ни, и просто приемаме, че сме учтиви — твърде възможно е поръчките, които задействаме, да са под формата на грубиянска заповед, започваща с „Дай ми“), последвано от подробното описание на това, което бихме желали да ни бъде осигурено.