Джентри Ли: Градината на Рама

Към края болката вече ме разпъваше на кръст. В промеждутъците между силните контракции, които натикваха детето към неподатливите кости, аз се опитвах да изкрещя по някоя команда към Майкъл и Ричард. От Ричард нямаше почти никаква полза. Той не беше в състояние дори да се справи с моята болка (или „неразборията“, както го нарече по-късно), а камо ли да асистира на епизиотомията 2 2 Епизиотомия — срязване на входа на влагалището от едната страна по време на раждането за предпазване от големи разкъсвания на тазовото дъно. — Б.пр. или да използва импровизирания форцепс, който бяхме получили от рамианите. Майкъл, Господ да го благослови, храбро се опитваше да следва моите понякога несвързани напътствия, докато потта обливаше челото му, независимо от ниската температура в помещението. Употреби скалпела от моя набор, за да направи разкритието, и след секунда колебание, породено от кръвта, намери главата на Симон с помощта на форцепса. На третия опит някак си успя да я върне назад в родовия канал и я извъртя така, че да може да се роди.

И двамата мъже нададоха рев, когато главата на Симон се подаде. Аз съсредоточено продължавах да вдишвам и издишвам, защото се безпокоях да не изпадна в безсъзнание. Когато аз също изревах, независимо от разкъсващата болка следващата контракция изстреля Симон в ръцете на Майкъл. Като баща Робърт преряза пъпната връв. След това Майкъл вдигна Симон, за да я видя. „Момиче е“ — констатира той. Очите му бяха пълни със сълзи. Положи я много внимателно на корема ми и аз леко се надигнах да я разгледам. Първото впечатление беше, че съвсем прилича на майка ми.

Направих усилие да остана будна, докато отстранят плацентата, и с помощта на Майкъл заших разреза, който той беше направил със скалпела. После колабирах. Не си спомням много подробности от следващите двадесет и четири часа. Бях толкова изтощена от родовата дейност и самото раждане (контракциите ми бяха на всеки пет минути „единадесет“ часа преди Симон да се роди), че заспивах при всеки удобен случай. Новородената ми дъщеря сучеше с готовност, не се нуждаеше от подканяне и един-два пъти Майкъл настоя да я кърмя дори когато не бях съвсем будна. Кърмата нахлу в гърдите ми веднага след като Симон започна да суче. Когато свърши, изглеждаше удовлетворена. Доволна съм, че млякото й стига и че с нея няма да имам трудностите, които имах навремето с Женевиев.

Всеки път, когато се събудя, някой от мъжете е край мен. Усмивката на Ричард винаги изглежда малко пресилена, но преди всичко — одобрителна. Когато съм будна, Майкъл бърза да постави Симон в ръцете ми или на гърдите ми. Той я държи, без да се притеснява, дори когато тя плаче, и непрекъснато мънка, че е красива.

В този момент Симон е край мен и спи, увита в псевдоодеялото, което е изработено от рамианите (безкрайно затруднително е да окачествиш материите, особено такива свойства като „меко“, само по количествените признаци, които са разбираеми за нашите домакини). Тя наистина прилича на майка ми. Кожата й е доста тъмна, може би дори по-тъмна от моята, а гъстата й коса е гарвановочерна. Очите са наситено кафяви. С тази глава, все още отекла и безформена от трудното раждане, не е лесно да бъде определена като красива. Но Майкъл, разбира се, е прав. Тя е страхотна. Очите ми вече долавят красотата в крехкото червеникаво същество, което диша с такава лудешка честота. Добре дошла на този свят, Симон Уейкфийлд!

6 януари, 2201

От цели два дни съм в депресия. И съм така изморена, така изморена. Макар да съм съвсем наясно, че представлявам типичен случай на послеродов синдром, аз не съм в състояние да се освободя от чувството си за потиснатост.

Тази сутрин ми беше най-тежко. Събудих се преди Ричард и останах да лежа безшумно върху моята половина от матрака. Хвърлих поглед към Симон, която кротичко спеше в рамианската люлка, до стената. Независимо от обичта, която изпитвах към нея, не успявах да измисля нищо оптимистично относно бъдещето й. Избликът на въодушевление, съпроводил нейното раждане и продължил седемдесет и два часа, беше напълно изчезнал. През ума ми се нижеше непрекъснат поток от безизходни констатации и въпроси, които нямат отговор. Какъв живот те очаква, моя малка Симон? С какво ние, твоите родители, можем да допринесем, за да бъдеш щастлива?

Моя скъпа дъще, заедно с твоите родители и техния добър приятел Майкъл О’Туул, ти живееш в една подземна пещера на борда на грамаден космически кораб от извънземен произход. Тримата възрастни в твоя живот са космонавти от планетата Земя, част от екипажа на Нютоновата експедиция, която бе изпратена преди около година да изследва цилиндричния свят, наречен Рама. Баща ти, майка ти и генерал О’Туул бяха единствените човешки същества, останали все още на борда на този чуждоземен кораб, когато Рама неочаквано промени своята траектория, за да предотврати анихилирането си от ядрената фаланга, изстреляна от една параноична Земя.