Джентри Ли - Градината на Рама

Казах му, че виждам тридесет или четиридесет предмета, приличащи на нещо средно между дини и пъпеши, които лежат на дъното в единия край на езерото. „Добре — рече той с усмивка, — наистина ти си човекът“.

„Кой човек съм?“ — попитах го аз. Не ми отговори. Тръгнахме по брега на езерото към мястото, където бяха потопени дините — вече не ги виждахме, защото слънцето се бе издигнало високо в небето. Свръхшаманът извади едно стъкълце. Потопи го във водата, запуши го и ми го подаде. Даде ми и един малък камък, който беше оформен като предметите на дъното на езерото. „Това са най-значимите дарове, които някога ще получиш“.

— Защо? — попитах аз.

Няколко секунди по-късно той подбели очи и изпадна в транс, припявайки ритмично на сенуфо. Няколко минути танцува, после неочаквано скочи в езерото и заплува. „Почакай — извиках. — Какво да правя с твоите дарове?“ „Носи ги навсякъде със себе си. Сам ще разбереш кога да ги използваш.“

Сърцето на Никол биеше толкова силно, че тя се запита дали и Амаду не чува ударите му. Протегна ръка през решетките и докосна мъжа по рамото.

— И снощи един глас в съня ти, или може би не е било точно сън, ти е казал да ми донесеш стъкълцето и камъните тази вечер.

— Точно така. — Амаду замълча: — Как разбра?

Никол не отговори. Не можеше да приказва. Цялото й тяло трепереше. Малко по-късно, когато почувства двата предмета в ръката си, коленете й бяха така омекнали, че се уплаши да не се строполи. На два пъти благодари на Амаду и го подкани да си върви, преди да го разкрият.

Бавно прекоси килията до леглото. Възможно ли е? И как е възможно? Всичко това да се е знаело от самото начало? Манни дини на Земята? Никол бе пренапрегната. Изгубих контрол, а все още дори не съм пийнала от шишенцето.

Само от стискането на шишенцето и камъка в ума й изплува яркия спомен за невероятните видения, които бе изживяла на дъното на шахтата в РАМА II. Отвори стъкълцето. На два пъти си пое дълбоко дъх и после припряно изгълта съдържанието му.

В началото й се стори, че нищо не се случва. Заобикалящият я мрак изобщо не се променяше. После внезапно в центъра на килията се образува голям, оранжев балон. Той експлодира и разпръсна цветове из мрака. Последва го червен балон, сетне лилав. Докато Никол се съвземаше от блясъка на виолетовата експлозия, дочу силен смях откъм прозореца. Хвърли поглед в тази посока. Килията изчезна. Намираше се в открито поле.

Беше тъмно, но можеше да различи очертанията на предметите. Някъде в далечината отново чу смеха. „Амаду“ — извика наум. Препусна през полето като вихър. Настигаше човека. Когато го наближи, лицето му промени чертите си. Изобщо не беше Амаду, беше Омех.

Той се разсмя отново и Никол спря.

— „Роната“ — извика мъжът. Лицето му нарастваше. По-голямо и още по-голямо, достигна размерите на автомобил, после на къща. Смехът му беше оглушителен. Лицето на Омех беше грамаден балон, който се издигаше нагоре и още по-нагоре в черната нощ. Изсмя се още веднъж и лицето му гръмна, заливайки Никол с вода.

Беше измокрена до кости. Потъваше, плуваше под вода. Когато се измъкна на повърхността, се озова във вирчето и оазиса на Брега на слоновата кост, където като седемгодишно момиче се беше сблъскала с лъвицата по време на Поро. Същата лъвица и сега обикаляше района на езерцето. Никол отново беше малко момиче. Беше много изплашена.

— Искам си мама. Отпусни главица и почивай, дано сънят ти е благословен — запя Никол. Тя взе да излиза от водата. Лъвицата не я закачаше. Още веднъж хвърли поглед към животното, муцуната й се бе превърнала в лицето на майка й. Никол се завтече да я прегърне. Вместо това самата Никол се превърна в лъвица, която кръстосваше по брега на вирчето в оазиса посред нощта на африканската савана.

Сега в езерцето имаше общо трима плувци, все деца. Докато лъвицата Никол продължаваше да пее приспивната песен от Брамс, едно по едно децата се измъкнаха от водата. Най-напред Женевиев, после Симон, Кати, Бенджи, Патрик и Ели. Всеки от тях мина покрай нея и се отправи към саваната. Никол се втурна след тях.

Тичаше по вътрешната пътека на претъпкан стадион. Отново беше в човешки образ, млада, с атлетично телосложение. Съобщиха за последния й скок. Когато се отправи към началото на пистата за засилване при тройния скок, я доближи един японски съдия. Това беше Тошио Накамура. Ще направиш фал — присмя й се той.

Докато се засилваше, Никол си помисли, че ще литне. Не фаулира; след отскока се зарея, във въздуха, изпълни един прескок без всякакво отклонение и се приземи мощно в далечния край на трапа. Знаеше, че скокът й е добър. Заподскача към мястото, където бе оставила грейката си. Баща й и Хенри пристигнаха, за да я поздравят с прегръдка. Браво — изрекоха едновременно. — Чудесно изпълнение .