Джентри Ли - Градината на Рама

— Франц чий?

— Франц Бауер.

— Е, Франц Бауер — Никол се насили да се усмихне, — можеш ли да ми кажеш колко време ще умирам? След като пуснеш тока, разбира се.

— Не зная — отвърна той, донякъде объркан. — Ще изгубиш съзнание почти веднага, само след няколко секунди. Но не зная колко дълго…

— Благодаря — Изрече Никол. Чувстваше, че прималява. — Може ли да си вървите сега, ако обичате? Бих искала да остана сама. — Мъжете отвориха вратата на килията. — О, между другото — добави Никол, — може ли да оставите един фенер? А може би и писалка, и лист или дори електронен бележник?

Франц Бауер поклати глава.

— Съжалявам. Не можем…

Никол му махна да върви и прекоси килията към най-отдалечения ъгъл. Две писма — рече на себе си, дишайки бавно, за да възстанови сили. — Исках само да напиша две писма. Едно на Кати и едно на Ричард. С всички останали съм се простила.

След като полицаите си заминаха, Никол си припомни дългите дни, които прекара в шахтата на РАМА II преди много години; тогава очакваше да умре от глад. Последните й часове, както си мислеше тогава, бяха заети със спомени за щастливите моменти от живота й. Сега това не е необходимо. Няма събитие от миналото, което да не съм премислила многократно. Това е ползата от две години затвор.

Никол се учуди, когато осъзна, че изпитва силен яд, защото не може да напише писмата. Утре сутринта отново ще повдигна този въпрос. Ще ми позволят да ги напиша, ако вдигна достатъчно шум. Независимо от обстоятелствата се усмихна.

— Действай с твърда ръка… — цитира тя на глас. Внезапно пулсът й отново се ускори. В мислите си видя електрически стол в една тъмна стая. Тя седеше на него, на главата й беше поставен странен шлем. Той започна да блести и Никол си представи как се отпуска тежко напред.

Мили Боже, който и където и да си, моля те, дай ми малко смелост сега. Много съм изплашена.

В мрака на стаята Никол седна на леглото. След няколко минути се почувства по-добре, почти спокойна. Откри, че се пита какво ли представлява мигът на смъртта. Дали е като заспиване и после нищо? Или в този най-последен момент се случва нещо особено, нещо, което никой жив не може да узнае?

Някъде от много далече я зовеше някакъв глас. Никол се размърда, но не успя да се разсъни съвсем.

— Госпожо Уейкфийлд! — извика отново гласът.

Тя бързо седна в леглото, мислейки, че вече е съмнало. Усети как я залива вълна от страх, когато разумът й напомни, че й остават още два часа живот.

— Госпожо Уейкфийлд, насам, извън килията съм… Аз съм Амаду Диаба.

Никол разтърка очи и се напрегна да съзре фигурата в мрака край вратата.

— Кой? — запита, докато бавно пресичаше стаята.

— Амаду Диаба. Преди две години помогнахте на доктор Търнър за моята сърдечна трансплантация.

— Какво правиш тук, Амаду? И как влезе?

— Дойдох да ви донеса нещо. Подкупих всеки, когото трябваше. Необходимо бе да ви видя.

Макар че мъжът се намираше само на пет метра от нея, Никол виждаше само неясните очертания на фигурата му в мрака. Изморените очи също й играеха номера. В един момент, когато особено силно се напрегна, за да го види добре, за миг й се стори, че нейният посетител е прадядо й Омех. Прониза я студена тръпка.

— Добре, Амаду — обади се най-накрая. — Какво си ми донесъл?

— Първо трябва да го обясня. Може би дори и тогава няма да има смисъл… Аз самият не го разбирам напълно. Само зная, че тази вечер трябваше да ви го донеса.

За момент той замълча. Когато Никол не проговори, Амаду припряно разказа историята си:

— В деня след избирането ми за Колония Лоуел, докато все още бях в Лагос, получих странна вест от баба ми, която е Сенуфо. Тя гласеше, че трябва спешно да я посетя. Заминах още при първата удала ми се възможност, след две седмици. До това време получих още едно известие от нея, в което настояваше, че моето посещение е въпрос на „живот й смърт“.

— Пристигнах посред нощ в селото и на Брега на слоновата кост. Баба се събуди и тутакси се облече. Придружени от селския шаман още същата нощ предприехме дълго пътуване през саваната. Когато стигнахме до целта си, малко селище на име Нидого, бях напълно изтощен.

— Нидого? — прекъсна го Никол.

— Точно така. Както и да е, там имаше един странен, съсухрен човек, който трябва да беше някакъв свръхшаман. Баба ми и нашият шаман останаха в селото, а ние със съсухрения човек предприехме едно изнурително изкачване до близката гола планина край някакво малко езеро. Пристигахме точно преди изгрева. „Погледни — каза старият мъж. — Погледни в Езерото на мъдростта. Какво виждаш?“ Точно тогава лъчите на слънцето докоснаха водата.