Джордж Мартин - Смъртта на светлината

Въздушната кола мина над външната стена, излетя нагоре покрай отвесната стена до ръба на широкия планински хребет и започна дългото си спускане право надолу покрай скала и жар-камък. Под тях Дърк видя широки алеи, редици бавно полюшващи се вимпели и огромни водоливници с пламтящи очи от жар-камък. Зданията бяха бял камък и абаносово дърво, а по хълбоците им каменните огньове се отразяваха в дълги червени жили, като отворени рани на някой изгърбен тъмен звяр. Летяха над кули и куполи, над лъкатушещи улици и широки булеварди, открити дворове и огромен многотерасен амфитеатър.

И празно, всичко празно. Нито една човешка фигура не се движеше по напоените с тъмночервено улици.

Гуен закръжи на Спирала надолу към покрива на четвъртита черна кула. Когато надвисна и изключи гравитационната решетка, за да кацнат, Дърк забеляза на площадката под тях още две коли: тънка жълта „сълза“ и страховит стар изтребител с вид на столетна машина от военния свръхзапас. Беше маслиненозелен, четвъртит и обшит със здрава броня, с лазерно оръдие на предния капак и пулсационни тръби отзад.

Гуен приземи мантата между двете коли и скочиха на покрива. Когато стигнаха до асансьорната площадка, Гуен се обърна към него. Лицето ѝ бе странно зачервено на унилата червеникава светлина.

— Късно е — каза тя. — По-добре всички да си починем.

Дърк не възрази за прибързаната раздяла. Само попита:

— А Джаан?

— Ще се запознаеш с него утре — отвърна тя. — Трябва ми възможност първо да поговоря с него.

— Защо? — попита той, но Гуен вече се беше обърнала и беше тръгнала към стълбището. После тубусът пристигна, Руарк сложи ръка на рамото му и го дръпна вътре.

Поеха надолу, към сън и сънища.

Не успя да си почине. Всеки път, когато се унесеше, сънищата го събуждаха: накъсани видения, пропити с отрова и едва наполовина запомнени, щом се събудеше, което правеше непрекъснато цяла нощ. Накрая се предаде. Вместо да се опитва да заспи, порови из вещите си и извади камъка, увит в среброто и кадифето. Седна с него в тъмното и пи от студените му обещания.

Минаха часове. Дърк стана и се облече, пъхна камъка в джоба си и излезе да погледа изгрева на Колелото. Руарк беше заспал дълбоко, но му беше кодирал вратата, тъй че нямаше проблем с влизането и излизането. Взе тубуса нагоре до покрива и изчака последните трохи нощ, седнал на студеното метално крило на сивата въздушна кола.

Беше странна зора, мъждива и опасна, а денят, който роди, беше мрачен и сив. Най-напред само смътно облачно сияние заля хоризонта, червено-черно петно, което едва уподоби жар-камъните на града. После изгря първото слънце — жълта топчица, която Дърк можеше да наблюдава с невъоръжено око. Минути по-късно се появи второ, малко по-голямо и по-ярко, в друга част на хоризонта. Но и двете, макар и видимо повече от звезди, все пак хвърляха по-малко светлина от тлъстата луна на Браке.

Скоро след това над Общата земя се закатери Пъпа. Беше смътна червена резка в началото, губеща се в предутринната светлина, но ставаше все по-ярка, докато накрая Дърк видя, че не е отражение, а короната на огромно червено слънце. Светът стана тъмнолилав.

Дърк погледна надолу към улиците. Камъните на Лартейн вече бяха угаснали — само там, където падаха сенки, все още можеше да се види сиянието им, и то много смътно. Сумрак се утаи над града като сивкава плащаница, леко прошарена с избеляло червено. В хладната немощна светлина всички нощни пламъци бяха замрели и от смълчаните улици екнеше смърт и покруса.

Ден на Ворлорн. А беше като по здрач.

— Беше по-светло миналата година — каза глас зад него. — Сега всеки ден е по-тъмно и по-хладно. От шестте звезди в Адската корона две вече са скрити зад Дебелия Сатана и от тях няма никаква полза. Другите се смаляват и отдалечават. Самият Сатана продължава да гледа отгоре над Ворлорн, но светлината му е много червена и отслабва. Тъй че Ворлорн живее в бавно гаснещ залез. Още няколко години и седемте слънца ще се свият до седем звезди, и ледът ще се върне отново.

Заговорилият стоеше съвсем неподвижно, загледан в зората, леко разкрачен, с ръце на кръста. Беше висок, строен, мускулест и гологръд въпреки ледената утрин. Червеникавобронзовата му кожа изглеждаше още почервена от светлината на Дебелия Сатана. Имаше високи скули, четвъртита челюст и оредяваща дълга до раменете коса, черна като на Гуен. А на ръцете си под лактите — ръце, обрасли с тънки черни косми — носеше две гривни, широки и тежки. Нефрит и сребро на лявата ръка, черно желязо и жар-камък на дясната.