Сергей Лукяненко - Императори на илюзиите

— Интересно е — съгласи се алкарисианинът. — Под нас лежи много голям човешки кораб. Много голям и много мощен.

— Успял да свали доста на брой малки изтребители.

— За съжаление, да.

Алкарисианинът замълча без да откъсва от Кей напрегнатия си поглед. Седна плавно на края на контейнера си, очевидно предназначен и за такива цели. Етиката на разговора изискваше от него да дочака ответната фраза, преди да прояви любопитство.

Дач реши да не губи време в подигравки над скования от древните ритуали извънземен. Единственият разкош, който не можеше да си позволи, беше прахосването на време.

— Искаш ли да похапнеш или да си починеш? — поинтересува се човекът, докато изваждаше от чантата си стъклен съд. Без да се притеснява от съсредоточения немигащ поглед на събеседника си, той покри участък от стъкловидната почва със слой пяна, която моментално се втвърди. Земята все още излъчваше, разбира се, слабо, но не си заслужаваше да се стои върху нея без защита. Кей не беше привърженик на толкова радикалната стерилизация.

— Благодаря, не — алкарисианинът махна леко с криле, сменяйки позата си. — Какво искаш да узнаеш с такава настойчивост, Кей?

— Вашата представа за Бога.

Изглежда успя да учуди извънземния. Алкарисианинът затрепка бързо с криле, издавайки подобен на кудкудякане звук. Като се изключи смисловия слой, съществото приличаше на кокошка, снасяща яйце, или на кондор.

— Бог? Убиецът говори за Бог? Шарка , нова вяра ли търсиш? Да не би вашите богове да са отказали да те опростят?

— Въпросът е достоен за отговор, но не и питащият — произнесе Кей, преминавайки с усилие на церемониален алкарисиански. Веднага го заболя гърлото. Оставаше му само да се надява, че непостижимото за човека клюново тракане ххач не играе ключова роля в цитата.

Алкарисианинът престана да се смее и каза:

— Дач, предпочитащ да те наричат Алтос, защо са ти отговори? Ние не крием вярванията си. И постулатът за мига на проклятието не е тайна за хората.

Кей почувства досада. Извънземните знаеха дори истинското му име, което навремето Къртис Ван Къртис беше пропуснал да научи, а в СИБ не го бяха открили и досега, както се надяваше.

— Вие сте единствената раса, отказала се от космическа експанзия по религиозни мотиви.

— Отказала се?

— Насочила я извън Галактиката — поправи се Кей.

Алкарисианинът мълчеше. Светлолилавата ципа бе покрила очите му. После те отново погледнаха Кей — две кехлибарени езера, в които плуваха черните ледени късчета на зениците.

— Какво те тревожи — теб, силния човек от могъща раса? Наивните алкарисиани се махат далеч от хората. По-малко съперници, повече власт. Империята на хората смачка Дарлок, ние презряхме Алианса и не се притекохме на помощ на древния народ. От какво се страхуваш, Кей?

— От това, че сте прави.

Алкарисианинът леко поклати глава, надсмивайки се над неопределеността на фразата.

— Предопределеността… — каза Кей.

Търсещия истината щракна с клюн.

— Бог е създал света и светът е неизменен — продължи Кей, сякаш не бе забелязал реакцията. — Нали така? Но защо си тръгвате?

Алкарисианинът скочи от контейнера си.

— Време е да похапнем — каза Кей на битовия език на извънземните, недопускащ сериозни разговори. — Ще общуваме дълго, чужденецо.

— Дълго — повтори като ехо алкарисианинът, подчинявайки се на правилата на разговора.

Вячеслав Шегал, клинч-командорът на спецгрупа „Щит“, стоеше в контролната арка. Не се препоръчваше да се движи, докато детекторите сканираха тялото му. Всички охранителни системи в двореца на императора бяха леко параноични.

— Достъпът е разрешен — произнесе почти разочаровано автоматът, когато и последният сензор се прибра в арката. — Режим на придвижване — жълт, свободен. Време за пребиваване — не повече от осем часа.

Показателите бяха доста добри. Времето, за което се разрешаваше престоят в двореца, бе най-сигурната индикация за социалния статус. Не всеки от планетарните владетели можеше да разчита на „жълт, свободен“ и осем часа.

Но Шегал беше свикнал със своето положение.

Формално той едва сега се бе озовал в онази зона на Тера, където преставаше да действа планетарното право и влизаше в сила волята на императора. Грей никога не се бе стремил към абсолютна власт, прекрасно разбирайки, че така само ще си спечели нови врагове. А безбройните привилегии, които беше дал на планетата, бяха направили управлението му безконтролно и непоклатимо. Стотиците планети на Империята притежаваха стотици закони и традиции, почти несвързани от общи морални норми. Свободата на миграцията позволяваше на всеки с пари да си избере начин на живот по свой вкус.