Сергей Лукяненко - Императори на илюзиите

— Чуй ме…

— Нали ти казах — после!

Юношата мрачно се вторачи в огромния пластмасов екран. Прожекционният апарат тракаше зад гърба му, а прашинките се движеха нагоре-надолу в светлия лъч над главата му. Филмът беше цветен, но не и стерео, и това вбесяваше младежа.

— После… — каза по-меко девойката, усетила неговото настроение. Докосна ръката му. Тънкото сребърно пръстенче на нейната ръка проблесна. — Потрай… още малко.

В гласа й звучеше обещание, но младежът вече отдавна се бе убедил, че в нейните обещания се съдържа строго определена граница на отношенията.

Командната зала на изтребителя бе тясна и прекалено висока от човешка гледна точка. Търсещия истината беше кацнал в креслото си, на главата му стърчеше кичур меки кафяви пера. Приличаше на гигантски ястреб, но никога не бе вкусвал месо. Масивният му рогов клюн бе предназначен единствено за разбиването на черупките на растения. Алкарисианите не използваха клюна си като оръжие дори в битките.

До него бяха застанали още двама алкарисиани със значително по-нисък ранг, които нямаха ясно определени имена за Търсещия истината. Хващачите на крилете им стискаха оръжия. Съдбата беше направила на расата на пернатите два подаръка — планета с ниска гравитация, където те бяха успели да достигнат достатъчни за появата на разум размери, без да губят способността си да летят, и непредсказуем климат, накарал ги да се борят за оцеляване и да се усъвършенстват. По-късно еволюцията ги бе дарила с хващачите на крилете. Именно това бе станало решаващият фактор в развитието им.

Полулегналият в креслото си пилот, Поривист вятър, бе покрит със сензорна ципа. Управляваше изтребителя с движенията на цялото си тяло, фактически самият той летеше през ледената пустота на Космоса. Сега си почиваше, наслаждавайки се на минутите покой, откъснал се от случващото се в командната зала.

Вратата на шлюза се разтресе и се раздели на десетина части, които се прибраха в стената. Когато човекът пристъпи в помещението, Търсещия истината издаде недоволен крясък, но не помръдна. Неговите телохранители също останаха неподвижни.

Новодошлият беше от мъжки пол и бе относително млад (макар че как би могла да се определи възрастта при раса, практикуваща неограничен аТан?). Доста мускулест, висок, тъмен, с къса подстрижка. Бе невъоръжен и не носеше броня, но Търсещия истината не страдаше от комплекса за непълноценност, често срещащ се при алкарисианите, общуващи с представители на други раси. Наистина пернатите не притежаваха физическа сила, но имаха недостъпни за останалите разумни раси чувство за пространствена ориентация и скорост на реакцията. Ала сега Търсещия истината бе прободен от внезапно, като проблясък на мълния, усещане за страх. Човекът можеше с един удар на ръката да строши тънките му кости и да захвърли встрани лекото му тяло.

След като огледа бързо командната зала, мъжът плавно разпери ръце. Приклекна с грациозност, неочаквана за телосложението му, и застина в неудобната поза. Описа кръг с ръцете си и ги сложи зад гърба.

Търсещия истината почувства любопитство. Ритуалът, изразяващ уважение към врага, беше изпълнен с похвална прецизност, при това във вариант, който не изглеждаше нелеп за хуманоид. Против волята си, подчинявайки се на инстинкта, алкарисианинът извърши ответните движения. Кръглите кехлибареножълти очи се вторачиха в лицето на човека. Мъчително напрягайки гласните си струни, Търсещия истината произнесе на езика на хората:

— Започ-чвай, приз-земени.

Човекът едва ли бе усвоил по-добре бълбукащия говор на алкарисианите, но това не се отрази върху лицето му. Грубият акцент подразни слуха на Търсещия истината, но фразата бе построена безупречно.

— По волята на небето — ще разговаряме. Пътят ми пресече твоя, усмири гнева си. Познавам шарките върху черупката ти.

— Последното е любопитно — отбеляза алкарисианинът.

— Никой не може да излезе от черупката си, дори онзи, който се е родил без нея — веднага отвърна човекът.

Алкарисианинът леко наведе глава. Той не беше истински ценител на „Петокрилата мъдрост“, но цитатът бе казан на място.

— Кой си и чий си? — на третата фаза на разговора алкарисианинът можеше да си позволи любопитство.

— Аз съм Кей Алтос, човек без родина.

Търсещия истината мълча половин минута, докато в паметта му се разгръщаха платна с образи. Мисленето на алкарисианите беше своеобразно и само зрителната памет им позволяваше да съхраняват надеждно информацията.