Сергей Лукяненко - Императори на илюзиите

— Ти си бил на Хааран — произнесе той накрая.

— Да.

Изглежда красноречието бе напуснало човека.

— Ти беше доброволец в частите на опълчението, които потушиха въстанието срещу Империята на хората. Там се прослави. Военните те нарекоха „Шарката“ .

— Възхитен съм от паметта на специалния посланик — тихо каза Кей. — Трийсет и пет години не е малък срок… за бас. Но аз не обичам този прякор.

— Шарката човешка болест ли е?

— Да.

— Оригинално — заключи алкарисианинът. — Добре. Сега вече те виждам, а ти ме познаваш отпреди. Чудесно. Накъде води пътят ти?

— Искам дълъг разговор, Търсещи истината.

— За какво, Кей?

— За Вселената и за Бога.

Кей Дач се върна в кораба си след половин час. Още преди да стигне до командната зала, изтребителят на алкарисианите се разкачи — членовете на тази раса не понасяха ограничаването на свободата им. Но след като се отдалечи на десетина километра, изтребителят — крехка космическа играчка, неподвластна на непоклатимите за хората закони на инерцията — застина.

Оказа се, че командната зала на човешкия кораб не е голяма — тя бе почти като онази на хиперкатера, унищожен преди четири години в орбитата около планетата Граал. Тук също имаше само две пилотски кресла, едното от които очакваше Кей.

— А ти се страхуваше — каза седналият пред бойния пулт тъмнокос юноша, без да се обръща. — Нас ли чакат?

— Да. — Кей се отпусна в креслото и затегна колана. Никакви гравитационни компресори не можеха да дадат на човешките кораби плавността, която притежаваха алкарисианите. — Посланикът ни даде час, за да изчислим курса към Те-Ка 84.

Томи Къртис докосна сензорите на пулта. Докато четеше редовете от дисплея, се намръщи.

— Кислороден свят? А защо ничий?

— Ще разбереш. — Дач извади от обслужващия блок чаша с димящо кафе. Погледна Томи с лека ирония. — Не е най-приятното място, но нямаме избор. Алкарисианите никога не биха се съгласили на сериозни преговори в Космоса при такова неравенство на силите. А всеки усвоен свят, независимо на коя раса принадлежи, дава морално преимущество на едната или на другата страна.

— Аха. — Томи дочете справката, пълзяща по екрана в ритъма на движение на очите му, и с леко недоумение прехвърли поглед върху Кей. — Ще ми помогнеш ли да изчисля курса?

— Действай…

Естествено, да се довери изборът на хипермаршрут на юноша, почти дете, не бе най-правилната постъпка. Съществуваха милиони маршрути, способни да ги отведат до Те-Ка 84, и само един или два, водещи към нищото. При това нито най-опитният пилот, нито най-мощният корабен компютър биха могли да определят с помощта на логиката кои са тези пътища. Оставаше да се разчита на Нейно величество Теорията на вероятностите… и на шестото чувство. Обаче останалите пътища, безопасни и правилни, се различаваха по енергията, която изискваше минаването по тях, и по степента на износване на реаджекс-двигателя. Два напълно еднакви кораба биха служили на различни пилоти за несравнимо различни периоди от време и то само защото някои хора бяха способни да проумеят логиката на хиперпространството, а други — не.

Но на хлапака щеше да му е от полза да порасне по-бързо. Дач наблюдаваше как Томи работи с компютъра. Върху екрана, неусетно уголемил се до един метър по диагонала, пробягваха пакетите на курсовете — дълги колонки цифри, съдържащи информацията за траекторията. При желание всяка колонка можеше да бъде разгърната до пълен с числа екран или да се превърне в текст. Но Томи опитваше да работи по първичния файл и се справяше доста успешно.

Добра наследственост, нали, Къртис Ван Къртис?

Кей донякъде се забавляваше от мисълта, че навлизайки в юношеската възраст, Томи абсолютно престана да прилича на собственика на „аТан“. Сякаш всички черти на възрастния Къртис, притежавани от момчето, се размиха по време на бързото порастване и странния живот, който им се наложи да водят. Интересно, как ли изглеждаше в момента Артур? И дали двамата си приличаха?

Дач искрено се надяваше, че на малкия му клиент не му се е налагало да умира пак, но предпочиташе да си го спомня такъв, какъвто беше преди.

На челото на Томи трептеше капка пот. Той се мръщеше, като от време на време спираше преглеждането на курсовете и се взираше в някоя от колоните с числа. Млад герой от епохата на Смутната война, направо може да се снима в детския сериал „Небесният щит“. Красив, обаятелен и от онази неуловима порода, която толкова неудържимо привлича жените и предизвиква необяснимо раздразнение у мъжете. През последната година, докато уреждаше кратките си авантюри в пристанищните градове, Дач улавяше доста откровените погледи на своите приятелки към хлапака. Веднъж даже поговори с Томи по този въпрос. Момчето смутено предложи да се направи пластична операция. А след няколко минути ехидно уточни кой именно трябва да се оперира.