Робърт Силвърбърг: Назад по линията

— Интересно за разглеждане, но не бих искал да живея тук.

— Вие ли ти се свят? Гади ли ти се? Гнус ли те е?

— Де да знам.

— Позволено ти е. Всеки преживява поне лек темпорален шок, когато зърне за пръв път миналото. Струва ти се някак по-вмирисано и по-хаотично, отколкото си очаквал. Някои кандидати за работа се спихват в мига, когато попаднат малко по-назад по линията.

— Не се спихвам.

— Браво на тебе.

Взирах се в жените, чиито гърди и задници бяха стегнати в още плат под дрехите, в мъжете с техните сковани бледи лица, във врещящите деца. „Бъди Обективен — увещавах самия себе си. — Нали си избрал да изучаваш другите епохи, другите култури?“

Някой ни посочи с пръст и кресна:

— Глей ги тия битници, бе!

— Продължаваме нататък — реши Сам. — Забелязаха ни.

Нагласи таймера ми и скочихме.

Същият град. Само че век по-рано. Същите здания, уж неподвластни на времето с меките си цветове. Никакви светофари, пневматични чукове и улични лампи. Вместо по улиците да се стрелкат ръмжащи коли, имаше файтони.

— Не можем да се застояваме — подхвърли Сам. — Дрехите ни са твърде смахнати, а и не искам да се преструвам на роб. Нататък.

Прехвърлихме се.

Градът изчезна. Стояхме насред мочурище. На юг се кълбяха мъгли. Мъх лепнеше по стройни дървета. Огромно птиче ято затъмняваше небето.

— Годината е 1382-ра — осведоми ме моят гуру. — Хвъркатите над нас са диви гълъби. А дядото на Колумб още е девственик.

Скачахме все по-назад. 897 година. 441-ва. 97-а. Имаше съвсем малко промени; По едно време двамина голи индианци минаха наблизо. Сам им се поклони любезно. Те ни кимнаха дружелюбно, почесаха се по слабините и продължиха нехайно по пътя си. Не се развълнуваха от срещата с гости от бъдещето. Скочихме.

— Година първа от новата ера — съобщи Сам.

Скочихме.

— Върнахме се назад още дванайсет месеца — продължи той — и сега сме в първата година преди Христа. Лесно е да се оплетеш в сметките. Но ако си я представиш като 2059 година преди настоящето, а идната година — като 2058-а ПН, няма начин да се объркаш.

Пренесохме се назад чак до 5800 г. ПН. Откривах дребни разлики в климата — понякога беше по-сухо и хладно. После поехме напред на скокове през петстотин години. Сам се извини, че всичко наоколо е толкова неизменно. Обеща ми, че ще видя по-интересни промени, когато тръгна назад по линията в Стария свят. Стигнахме до 2058-а и отидохме в службата на времето. Влязохме в празния кабинет на Хершковиц и поспряхме, докато Сам регулираше още веднъж таймерите.

— Трябва да внимавам — обясни той. — Искам да сме в кабинета трийсет секунди след изчезването ни. Ако се объркам дори мъничко, ще се натъкнем на себе си и ще загазя.

— Тогава защо не играеш на сигурно и не нагласиш таймерите да ни върнат пет минути по-късно?

— Професионална гордост — отсече Сам.

Пренесохме се напред по линията от празния кабинет в момент, когато Хершковиц седеше зад бюрото си и се взираше към мястото, на което бяхме — в собственото му време — трийсет секунди по-рано.

— Е, как беше?

Сам грейна.

— Яки топки има хлапето. Аз казвам да го вземем.

Така ме приеха като стажант в службата на времето, при времевите куриери. Заплатата си я биваше, а възможностите, които се откриваха пред мен, изглеждаха безкрайни. Отначало обаче имаше обучение. Не позволяват на новобранците просто така да размотават туристи в миналото.

Още седмица не се случи нищо особено. Сам пак ходеше на работа в смъркалницата, аз лентяйствах. Накрая ме привикаха в средището на службата на времето, за да ми наливат ум в главата.

В моята група бяхме осмина новаци. Представлявахме много опърпана сбирщина. Възрастта ни се простираше от малко над двайсет до — поне тъй ми се стори — доста над седемдесет. Половата ни принадлежност пък обхващаше целия диапазон от мъжа до жената с какви ли не междинни разновидности. В отношението към живота обаче всички си приличахме по ненаситност. Нашият наставник Наджиб Даджани не беше по-свестен от нас. Сириец, чието семейство приело юдаизма след израелската окупация — изцяло по делови съображения, — той носеше на гърдите си лъскава, набиваща се на очи звезда на Давид в знак на верската си принадлежност. Само че когато се разсейваше или притесняваше, чувахме го да призовава Аллах или да се кълне в брадата на Пророка. Не бих се зарадвал, ако тъкмо той беше в попечителския съвет на моята синагога… стига да принадлежах към някоя синагога, разбира се. Даджани изглеждаше като театрална версия на арабин, мургав и зловещ, винаги носеше тъмни очила и изобилие от тежки златни пръстени (от което ни се привиждаше, че има дванайсет-тринайсет пръста), а заучената приятелска усмивка май откриваше няколко реда извънредно бели зъби. По-късно научих, че го отстранили от изгодното водене на туристи да гледат разпъването на Исус и го понижили в инструктор за цели шест месеца. Наказанието му било наложено от времевия патрул. Изглежда си пълнел джобчето допълнително, като продавал напред и назад по линията парченца от Истинския кръст. Правилата не допускат куриерът да злоупотребява с работата си за лична изгода. Патрулът се разярил най-много не от това, че Даджани пробутвал фалшиви реликви. Напротив — били самата автентичност.