Робърт Силвърбърг: Назад по линията

Водят ми жени, колкото поискам. Първата вечер ми дадоха дъщерята на вожда и оттогава май изредих цялото женско население, годно за секс. Предполагам, че все някога ще поискат да се оженя за някоя, но първо ще огледам стоката. Жените тук не миришат много приятно, но някои са забележително страстни.

Ужасно самотен съм.

Сам ме навести три пъти, Метаксас — два пъти. Другите не идват. Не ги обвинявам — рискът е прекомерен. Двамата ми верни приятели донесоха бръмчилки, книги, лазер, голяма кутия с музикални кубчета и всякакви други предмети, от които след време ще гръмне главата на някой археолог.

Примолих се на Сам:

— Доведи ми Пулхерия, поне да я зърна.

— Не мога.

Прав е. Това би било същинско отвличане и вероятно би имало последствия — разправии между Сам и патрула. И моето заличаване.

Пулхерия Толкова ми липсва, че се побърквам. Вижте, любих се с нея само веднъж, но ми се струва, че я опознах много по-добре, отколкото с възможно за една нощ. Сега съжалявам, че не легнах с нея и в кръчмата, когато беше Пулхерия Фотис.

Моята възлюбена. Моята палава прапра… и така нататък… прабаба. Никога няма да те видя! Никога няма да погаля твоята гладка кожа, твоята… Не, Стига съм се измъчвал сам. Ще се опитам да те забравя. Да, бе…

Когато не съм зает със задълженията си на божество, диктувам мемоарите си. Всичко вече е записано, всяка подробност от пропадането ми в тази страшна дупка. Поучителна история — от млад човек с бъдеще до абсолютно нищо в някакви си шейсет и две кратки глави. Ще продължа да пиша от време на време. Ще разкажа какво е да бъдеш бог на хетите. Я да видим — утре ще имаме пролетен празник на плодородието и десетте най-прелестни девици от селището ще дойдат в дома на бога, за да…

Пулхерия!

Защо съм толкова далече от тебе, Пулхерия?

Тук имам твърде много време да мисля за тебе.

Имам и твърде много време за неприятни мисли каква ще бъде участта ми. Съмнявам се, че времевият патрул ще ме открие тук. Но има и друга възможност.

Патрулът знае, че се крия някъде назад по линията, защитен от времевото изместване.

Патрулът иска да ме изкара от бърлогата и да ме изтрие от историята, защото съм мръсно копеле на парадокс.

А патрулът си има начини да направи това. Ами ако с обратно действие уволнят Джъд Елиът от куриерската служба, преди да е потеглил на онази злополучна последна екскурзия? Ако Джъд Елиът изобщо не е бил във Византия тогава, вероятността за моето съществуване пада до нула и парадоксът на времевото изместване вече не ме защитава. Ще се задейства законът за по-малките парадокси. И аз изчезвам — пуф!

Знам защо още не са постъпили така с мен. Защото онзи, другият Джъд, Бог да го благослови, е подсъдим за времеви престъпления там, напред по линията, и те не могат да го уволнят с обратно действие, докато съдът не го признае за виновен. Принудени са първо да приключат делото срещу него. Ако го осъдят, предполагам, че ще направят нещо. Съдебният процес обаче е муден. Джъд ще протака. Сам му е казал, че съм тук и трябва да бъда закрилян. Може да минат месеци, години, знам ли. Той е в своето текущо време, аз — в моето, продължаваме заедно към бъдещето си, ден след ден, и още ме има засега.

Самотен. Покрусен.

Мечтаещ за моята изгубена навеки Пулхерия.

Може и никога да не се захванат с мен.

А може и да ме довършат още утре.

Кой знае? Понякога ми е все едно. Имам поне една утеха. Ще бъде най-безболезнената смърт. Без дори сянка на болка. Просто ще се пренеса там, където изчезва и пламъчето на угасена свещ. Би могло да се случи всеки миг, а дотогава живея час по час, играя ролята на божество, слушам Бах, разтушавам се с бръмчилки, диктувам мемоарите си и чакам края. Ами че това може да ме сполети по средата на някое изречение и аз ще

Както българските читатели знаят, Балдуин е пленен от цар Калоян след битката при Адрианопол през 1205 г. — В.ред.