Робърт Силвърбърг: Назад по линията

— Имаш си проблеми — мъдро отбеляза Сам.

— Аха. Страдам от съчетан пристъп на трънчета в задника, досада към света, запор на сметки заради просрочени данъци и смътни амбиции.

— Искаш ли да опиташ и сифилис в последен стадий? — предложи Хелън.

— Не точно сега.

— А ако имаше шанс да сбъднеш съкровената мечта — попита Сам, — щеше ли да се вкопчиш в него?

— Само дето не знам каква ми е съкровената мечта.

— Затова ли каза, че страдаш от смътни амбиции?

— Отчасти.

— Но ако знаеше за какво си мечтаеш, поне щеше ли да си мръднеш пръста, за да го постигнеш?

— Щях.

— Дано говориш сериозно — натърти Сам, — защото иначе ей сега ще те разоблича. Просто се навъртай около мен.

Изрече го много разпалено. Възнамеряваше да ме направи щастлив и насила, ако се наложи.

Разменихме си партньорките и аз се спогодих добре с Хелън, която имаше стегнато бяло дупе и владееше до съвършенство гладката си мускулатура. Но и тя не беше съкровената ми мечта. Сам ми отпусна три часа дрямка и изпрати момичетата. На сутринта се освежих в банята и разгледах апартамента. Установих, че е украсен с предмети от какви ли не епохи и места. Шумерска глинена плочка с клинопис, чаша от Перу, стъклен бокал от Рим, наниз египетски керамични мъниста, средновековен боздуган и ризница, няколко броя „Ню Йорк Таймс“ от 1852 и 1853 г., цял рафт книги, подвързани с щампована телешка кожа, две ирокезки маски, огромна колекция африкански сувенири и още какво ли не — задръстваха всяка нишичка, пролука и вдлъбнатина. Както ми беше мътна главата, аз си рекох, че Сам си пада по антиквариата, и повече не помислих за това. След седмица забелязах, че всичко в колекцията му изглежда току-що изработено. Тогава си казах, че е фалшификатор на антики.

— Работя почасово в службата на времето — възрази Сам.

— В службата на времето — казах му аз — гъмжи от скаутчета с гранитни челюсти. Пък твоите са закръглени.

— И носът ми е сплескан, вярно. Не съм и скаутче. Въпреки това работя почасово в службата на времето.

— Не ми се вярва. Там има само симпатяги от Индиана и Тексас. И то бели симпатяги, каквато ще да е расата, вярата и цветът им.

— Говориш за времевия патрул — уточни Сам. — Аз съм времеви куриер.

— Има ли разлика?

— Има.

— Прости ми за невежеството.

— Невежеството не може да бъде простено, а само излекувано.

— Разкажи ми тогава за службата на времето.

— Разделена е на две — времеви патрул и куриерска служба. Хората, които разказват расистки вицове, накрая попадат в патрула. А хората, които измислят расистките вицове, стават куриери. Чатна ли?

— Не съвсем.

— Човече, като си толкова тъп, що не си черен? — благо вметна Сам. — Времевият патрул дебне за парадокси. Времевите куриери водят туристите назад по линията. Куриерите мразят патрулните, патрулните мразят куриерите. Аз съм куриер. През януари и февруари съм по маршрута Мали-Гана-Гао-Куш-Аксум-Конго, през октомври и ноември водя в Шумер и Египет на фараоните, понякога и по маршрута Наска-Мочика-Инка. Ако не им стигат хора, поемам кръстоносните походи, Магна харта, 1066-а и Азенкур. Три пъти водих група на превземането на Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход и два пъти, когато го превземат турците през 1453-та. Ухапи се по дупето, бледолики!

— Сам, измисляш си!

— Да бе, да. А всички тия неща наоколо виждаш ли ги? Домъкнах ги по линията под носа на патрулните, а те се усъмниха само веднъж. Един се опита да ме арестува в Истанбул през 1563-та, ама аз му отрязах топките и го продадох на султана за десет жълтици. Хвърлих таймера му в Босфора и го зарязах да си изгние като евнух.

— Не си го направил!

— Не съм — призна Сам. — Но ми се искаше.

Очите ми блеснаха. Надушвах, че незнайната съкровена мечта пулсира току до върховете на пръстите ми.

— Сам; заведи ме скришом във Византия!

— Ти се заведи. Постъпи на работа като куриер.

— Ще мога ли?

— Винаги търсят хора. Момче, къде ти е акълът? Наричаш се дипломиран историк, а още не си помислял за работа в службата на времето?!

— Мислил съм — възмутих се аз. — Но не и сериозно. Изглежда… ами изглежда твърде лесно . Връзвам си таймер на китката и отивам във всяка епоха, която е съществувала… Все едно мамя, схващаш ли?

— Схващам, ама ти не схващаш. Ще ти кажа какво те спъва, Джъд. Ти обичаш сам да се проваляш.

Знаех си, че е така, но той как отгатна толкова бързо?

— Най-силно ти се иска да пътуваш назад по линията, както е с всяко момче, дето има поне два синапса в мозъка и здрава патка. Затова обръщаш гръб на желанието си и вместо да отидеш в службата на времето, оставяш ги да те наместят на безполезна работа, от която пък офейкваш при първия удобен случай. И къде се озова? Какво има пред тебе? Ти си на… колко — двайсет и две ли?…