Нийл Стивънсън - Снежен крах

Ако басейнът беше пълен с вода, нямаше да е толкова зле — може би колата щеше да оцелее и той нямаше да дължи на „Коза Ностра Пица“ нов автомобил. Но не, той се врязва в отсрещната стена на басейна като пикиращ бомбардировач — звукът е по-скоро като от експлозия, отколкото като от катастрофа. Предпазната възглавница се надува и секунда по-късно спада като завеса, разкриваща му структурата на неговия нов живот: той е заседнал в потрошена кола сред празен басейн посред КУХ, сирените на държавната сигурност на бърбклава се чуват все по-близо, а над главата му една пица е надвиснала като острието на гилотина и на нея пише 25:17.

— Закъде беше пицата? — пита някой. Жена.

Той поглежда през разкривената рамка на прозореца, сега обрамчен от фрактален орнамент от кристализирало предпазно стъкло. Куриерът говори. Куриерът не е мъж, а момиче. Шибана тийнейджърка. Тя е чиста и невредима. Плъзнала се е със скейтборда в басейна и сега щъка напред-назад от единия край до другия — изкачва се почти до перваза, обръща, плъзга се надолу и се изкачва по отсрещната страна. Държи харпуна в дясната си ръка — електромагнитът е намотан до дръжката и прилича на някакъв странен широкообхватен междугалактически лъч на смъртта. Гърдите й лъщят като на генерал, окичени със стотици малки лентички и медал-чета — само дето всеки от четириъгълниците не е орденска лентичка, а баркод. Баркод с номер на самоличността, който я праща в друг бизнес, на друго шосе или в друг КНЕОфП.

— Йо! — поздравява тя. — Та, закъде е пицата?

Той умира, а тя си_ подрипва_.

— Белите колони. „Огълторп съркъл“ №5.

— Мога да я отнеса. Отвори люка.

Сърцето му се раздува двойно по-голямо от нормалните си размери. В очите му напират сълзи. Възможно е да оживее. Натиска един бутон и люкът се отваря.

При следващата си обиколка около орбитата на басейна Куриерката изважда пицата от жлеба. Деливераторът трепва — представя си как чесновата гарнитура се нагъва на акордеон при сблъсъка със задната стена на кутията. После тя я пъхва под мишница. Тази гледка идва в повече на Деливератора, той не може да я понесе.

Но тя ще я отнесе, където е нужно. На Чичо Енцо не му влиза в задълженията да се извинява за гадни, смачкани, студени пици — само за закъснели с доставката.

— Хей — подвиква той. — Вземи това.

Деливераторът протяга облечената си в черно ръка през счупения прозорец. Бял правоъгълник блясва в сумрака на задния двор: визитна картичка. Куриерката я грабва на следващото минаване. На картичката пише:

Последният хакер на свободна практика

Най-великият боец е мечове в света

Нещатен сътрудник

на Централната Разузнавателна Корпорация

Специалист не софтуерно разузнаване

(музика, филми и микрокод)

На гърба на професионален жаргон е обяснено как да се свържеш с него: телефонен номер. Универсален гласов код за телефонен локатор. Пощенска кутия. Адресът му в половин дузина електронни комуникационни мрежи. И адрес в Метавселената.

— Тъпо име — отбелязва тя и пъхва картичката в едно от стотиците джобчета по комбинезона й.

— Но ти никога няма да го забравиш — твърди Хиро.

— Щом си хакер…

— Как така разнасям пици ли?

— Позна.

— Защото съм хакер на свободна практика. Виж какво, както и да ти е името… Длъжник съм ти.

— Казвам се Уай Ти — представя се тя, оттласва се на няколко пъти с крак от басейна, набира енергия. Излита от басейна като изстреляна с катапулта и изчезва. Умните колела на скейтборда й — многобройни спици, които се свиват и разтягат в зависимост от земния релеф — я пренасят през поляната като бучка масло по нагорещен тефлон.

Хиро, който от трийсет секунди насам вече не е Деливераторът, излиза от колата, изважда мечовете си от багажника, закрепва ги на кръста си и се подготвя за задъхано среднощно бягство през територията на КУХ. Границата с Дъбовото имение е само на минути път оттук, той помни плана наизуст (горе-долу) и знае как действат ченгетата от бърбклавите, защото навремето е бил ченге. Затова има голям шанс да успее. Но ще е интересно.

Над него, в къщата-собственик на басейна, е светнала лампа. Децата го гледат през прозорците на спалнята си, топлички и пухкави в своите пижами „Малката Крипс“ и „Нинджа воин от Сала“, които биват или огнеупорни, или неканцерогенни, но никога и двете едновременно. Татко излиза през задния вход, нахлузвайки яке. Хубаво семейство — здраво семейство в къща, пълна със светлина. Също като онова семейство, част от което беше и той само преди трийсет секунди.