Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Тръгва си по пътечката, ние го изпращаме с погледи. После напълвам чашите.

— За успеха!

Роман явно все още не е оценил мащаба на случилото се. Мълчи, върти чашата си:

— Льоня, кажи, щастлив ли си?

— Разбира се.

— Големи пари… — Той разглежда чека, после решително вдига чаша: — За успеха!

— За него — съгласявам се аз.

— Нали няма да изчезнеш от дълбината?

— Не.

Роман кимва, с явно облекчение. Отпива от виното и казва:

— Знаеш ли, с теб е интересно да се работи. Ти си… необикновен.

За миг ми се струва, че се приближаваме до онази немислима граница, отвъд която дайвърите се разкриват един пред друг.

— Същото важи за теб, Рома.

Върколакът става. Рязко, поривисто.

— Време е да тръгвам… имам посещение…

Той се стопява във въздуха, чашата пада и се търкаля със звън и подскоци.

— Успех, Роман — казвам в пустотата.

Самотата е обратната страна на свободата.

Аз не мога да имам приятели.

— Сметката! — изричам злобно в пустотата. — Сметката, по-живо!

Най-лошото е, че не ми се спи. Сигурно, защото денят бе прекалено успешен.

Връщам се в ресторанта. Част от клиентелата се е сменила, компанията американци продължава да се смее на шегите си.

Трябва да се поразходя.

На излизане от „Трите прасенца“ се поколебавам дали да не хвана такси, после тръгвам пеша. Лека-полека се отдалечавам от центъра, движа се към руските форум квартали.

Според мен това е едно от най-интересните места във виртуалността. Място, където просто можеш да си поговориш.

За каквото си искаш.

Дълга редица от сгради, всяка в свой си стил, между тях — градинки и площадки, пълни с хора или пусти. Разглеждам табелките, хитри са. Част от надписите са ясни, някои обаче са с подчертано мъгляво съдържание.

„Вицове“.

„Лаф да става“.

„Сексуални приключения“.

„Странно място“.

„Овесът си расте!“

„Книги“.

„Бойни изкуства“.

Хората идват тук да си общуват на конкретни теми. Това са отгласи от предвиртуалната епоха. По-нататък започват по-солидните клубове, където може да се получи консултация по технически въпроси, да се поспори за програмното осигуряване и даже да се купят на безценица крадени програми. Но мен това не ме интересува.

Свивам в градинката с табелка „Вицове“ на портала. Както винаги е навалица, шумотевица и пълен хаос. Градинката прилича на парк на културата от шейсетте години. В ъгъла тихо свири малък оркестър — личи си, че не е истински, на пейките са насядали хора, които пият бира и си приказват. Настанявам се отстрани.

На мъничката дървена естрада се качва момък с джинси и снежнобяла риза. Абсолютно безличен. Към него се отправят лениви погледи.

— Излиза Щирлиц от къщи… — подхваща той.

Хлапачката до мен изсвирва и замерва момъка с бирена бутилка. Напълно я разбирам. Деветдесет процента от вицовете, които се разказват тук, са стари. Този клуб е любим на новаците във виртуалността… още не разбрали истината, че няма нищо ново под луната… Само половин час престой тук е достатъчен, за да повярваш, че Каин е убил Авел именно защото последният е обичал да разказва изтъркани вицове.

Въпреки освиркванията и крясъците момчето все пак успява да разкаже вица и избягва от трибуната, като се озърта изтормозено. Някой самотно го аплодира. Да се не надяваш…

Оглеждам се в търсене на бара. Той е далеч, в другия край на градинката. Хлапачката мълчаливо ми подава бутилка бира.

— Благодаря… — казвам аз и отпивам една глътка. Студената „Хайнекен“ веднага подобрява настроението ми.

На трибуната се изкачва още един образ. Притежава доста повече индивидуалност, кой знае защо ми мяза на прибалтиец. Има мошеническо изражение, което ме кара да застана нащрек. Момъкът поглежда косо мъничката кабинка в ъгъла на сцената.

— Господа! — изкрещява той. Наистина е прибалтиец, освен ако моето подсъзнание не си е измислило акцента. — Фирмата „Литокомп“ има честта да ви предложи на най-ниски цени…

Аха. Всичко е ясно.

Аз също поглеждам кабинката — укритието на модератора. Във всеки клуб има човек, който бди за спазването на реда и за това разговорите да съответстват на разрешената тема. Въпросът е само дали модераторът си е на мястото, или ще реагира със закъснение…

На мястото си е.

Вратичката на кабинката се отваря и оттам мързеливо излиза набит мъжага с огромно, зловещо устройство в ръце. Прибалтиецът го забелязва и минава на скоропоговорка: