Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

„Момчето“, мязащо на хубавец от мексиканска сапунена опера, забелязва погледа й и гордо вирва брадичка. Да, Надя е доста наблюдателна, той наистина е руснак…

— Това там е тълпа американоси — без грам уважение продължава Надя, — ей онзи образ сто на сто е японец… нали виждате какви очи си е нарисувал? Всяка нация си има своите комплекси… И така ние се превземаме в несъществуващ ресторант на чаша измислен алкохол, стотици компютри смучат енергия, процесорите се пънат и прегряват, по телефонните линии текат мегабайти безсмислена информация…

— Няма безсмислена информация.

— Да, може би — Надя ми хвърля бърз поглед. — Тогава нека я наречем неактуална. Това ли е новата ера на световните технологии?

— А ти какво очакваше? Обмяна на файлове и разговори за честотите на процесорите? Все пак сме хора.

Надя се мръщи.

— Ние сме хора на новата епоха. Виртуалността може да промени света, а ние предпочитаме да й слагаме маската на старите догми. Използването на нанотехнологията за имитация на алкохолни питиета е нещо по-лошо от забиването на гвоздеи с микроскоп…

— Ти си александристка — досещам се аз.

— Да! — леко предизвикателно отговаря Надя.

Александристите са последователи на един петербургски писател-фантаст. Те или се бореха за срастване на човека с компютъра, или очакваха от виртуалността някакви немислими блага.

— Какво търсиш тогава в подобно абсурдно заведение? — питам.

— Търся Дибенко. Много ми се иска да го попитам… така ли си е представял всичко? Правилно ли е случващото се, от негова гледна точка.

— Разбирам. Но нима не ти харесва тук?

Надя повдига рамене.

Аз се пресягам и докосвам лицето й.

— Топлата длан, тръпчивото вино, прохладата на вечерния бриз и ароматът на цветята, луната и пясъкът, който боцка босите ти стъпала — нима не харесваш всичко това?

— За това съществува реалността — тя ме поглежда в очите.

— А често ли се случва всичко, което изброих, да съвпадне в реалността? Тук е достатъчно да отвориш вратата — кимвам към едва забележимата вратичка в „японската“ третина на ресторанта — и нещата се уреждат. А на теб никога ли не ти се е искало да стоиш в студена есенна утрин на горска поляна над стръмния бряг на реката и да пиеш горещ глинтвайн от тумбеста чаша… и наоколо да няма жива душа…

— Собственикът на този ресторант е романтик — казва Надя.

— Разбира се.

— Леонид, всичко, което изброи, е точно така. Но мястото на тези удоволствия е в реалността.

— Реалността не е толкова достъпна.

— Както и дълбината, Льоня. Не знам откъде намираш пари за постоянните си посещения тук, не е и моя работа. Но милиарди хора никога не са били в дълбината.

— Милиони хора не са виждали телевизор.

— Виртуалността не трябва да бъде ерзац на реалността — убедено казва Надя.

— Да, разбира се. Да превърнем просяците и недъгавите в информационни банки, да станем импулси в електронната мрежа…

— Леонид, ти си запознат с учението на александристите само от слухове — убедено казва Надя. — Посети някой път нашата църква.

Свивам рамене. Може и да се отбия. Но в дълбината има много интересни места. За всичките няма да ми стигне животът.

— Аз тръгвам — Надя става. Хвърля на плота дребна монета. — Днес имам още половин час време… трябва да ходя на още две-три места.

— В търсене на Дибенко? — кимвам аз. — А може би — топъл пясък, хавайски плаж и червено чилийско вино?

Надя се усмихва:

— Льоня, това вече няма да е работа. Вечерен плаж и вино… ще ми се прииска да има продължение. А виртуалният секс е забавен, но само ако си стоиш вкъщи, в затворената стая. Аз влязох от работата. В стаята има шест компютъра, всичките са заети. Представяш ли си какво шоу ще гледат колегите ми?

Тя е максимално откровена и умна. Добро момиче. Дай боже да е толкова съобразителна и открита и в реалността.

— Тогава успех — казвам аз и кимвам.

— Благодаря, тайнствени чужденецо — Надя се навежда и ме целува по бузата.

— Маркер, Льоня! — шепнат карфиците на раменете ми.

Изваждам кърпичката-вирусояд и изтривам червилото от бузата си. Заканвам се с пръст на Надя:

— Предпочитам да си остана тайнствен, малката.

Изглежда се разстрои. Но успя да се овладее и да разпери ръце, преди бавно да се отдалечи.

Мамка му. Развали купона, глупачко!

Толкова хубаво си поприказвахме…

Изпивам чашата на екс и с щракване на пръсти привиквам бармана.

— Джин-тоник, едно към едно!