Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Роман се поколебава, но запалва.

Мамка му. Доводите на Надя започват да ми изглеждат недотам налудничави.

Аз си пия греяното винце с подправките, Роман си пуши хашиша. След две минути с щракване на показалеца изстрелва недопушената цигара долу и казва:

— Детска играчка. Сипни ми малко вино.

— Това е глинтвайн.

— Не е ли все тая, да го…

Сега и двамата си пийваме греяно винце с подправки. Роман кимва:

— Рулез!

Кимвам в знак на съгласие. „Рулез“ — това е нещо хубаво. Студена бира, компютър седмо поколение, красива девойка, успешно обезвреден вирус… глинтвайн.

Седим на пъпа на склона и ни е хубаво.

— Какво имаше в ябълчицата?

— Ново лекарство против настинка. Много ефикасно.

Роман се мръщи.

— Заслужава ли си шестте бона?

— Заслужава си стоте бона.

— А… — лицето на Роман се променя.

— Нека първо дочакаме купувача.

Върколакът кимва:

— Операцията е твоя, ти решаваш.

Купувачът се появява след десетина минути, когато вече съм се попритеснил. Познавам го само под прякора Печения, а той мен като Стрелеца. Купувачът е спретнат и не бие на очи — обикновен костюм, незапомнящо се лице. Млад момък с дипломатическо куфарче в ръце.

— Добър вечер, Стрелец! — казва ми той. Гласът е прекалено монотонен — Печения комуникира през програма-преводач.

— Добро утро — отвръщам, поглеждайки часовника си. Играта е взаимна. Не е малко да изчислиш какво е индивидуалното време на един дайвър, в кой часови пояс живее.

— Толкова ценя хумора ви… — Печения сяда на третия стол, питащо ме гледа: — Узря ли реколтата?

— Тежки се оказаха ябълчиците — изваждам дискетата, слагам я на масата. — Честно казано, очаквах благодарността да е по-голяма…

— Нали сме се разбрали? Шест хиляди долара.

Разпервам ръце.

— Вие твърдяхте, че не струвало повече.

— А нима вие сте на друго мнение?

— Разбирате ли, господин Шелербах…

Печения трепва.

— Сбъркали сте поне с една нула отзад. Настинката е нещо дребно, разбира се… но кой обича да се търкаля в леглото със сополив нос?

— Лично аз не обичам — лицето на Шелербах Печения се променя. Сега е възрастен мъж с волева, но изнервена физиономия. — Аз обаче смятах, че думата на дайвъра е хвърлен камък.

— Така е, не отричам. Ще ви дам файла — с едно щракване пращам дискетата в другия край на масата. — Но следващия път никой дайвър няма да си мръдне пръста заради вас. Вие нарушавате нашата етика, господин Шелербах. Трудът се заплаща според неговата сложност.

Шелербах взема дискетата и замира. Аз си пия глинтвайна и го наблюдавам. Върколакът мълчи. Операцията е моя.

Най-после Шелербах приключва с източването на файла и погледът му става смислен.

— И така? — питам аз.

— Петдесет — казва Печения.

— На всеки?

Той мълчи — много, много дълго. Това са пари. Живи, пълнокръвни, пари, които са необлагаеми, които са дошли отникъде и пак там ще отидат.

— Вашата сметка.

Подавам му листчето с банковата ми сметка в Швейцария.

— Отрицателни проценти… много сте предпазлив, господин дайвър…

— Нямам друг изход, Петер…

Предава се. Аз знам истинското му име, а той моето — не. Банката няма да ме издаде никога. Дори ако международният трибунал ме обяви за канибал и ме признае за виновен в геноцид.

Точно затова се плащат отрицателните проценти по сметката.

За пълна безопасност.

— По петдесет на всеки. Правя жест на добра воля, господин дайвър!

— Прекрасно.

За няколко секунди в моята сметка се преливат сто хиляди долара. Това е много. Страшно много.

Години спокоен живот във виртуалността.

— Ще се съгласите ли да си сътрудничим и занапред?

Вземам чековата си книжка и с удоволствие разглеждам цифрата. След това попълвам чек за петдесет хиляди на върколака.

— Напълно е възможно.

— А какво ще кажете за постоянен договор?

— Не.

— От какво толкова се страхувате, дайвър? — в погледа на Шелербах има любопитство.

От какво се страхувам?

— От имената, Петер. Истинската свобода винаги върви в комплект с тайната.

— Разбирам — съгласява се Шелербах. Поглежда към Роман: — И вие ли сте дайвър? Или сте само крачещ комплект вируси?

— Дайвър съм — казва Роман.

— Какво пък… успех, господа… — Шелербах прави крачка назад. Спира се: — Кажете… какво е да си дайвър?

— Много е просто — отговаря Роман. — Трябва да си наясно, че всичко наоколо е игра. Фантазия.

Шелербах кимва, разперва ръце.

— Уви, не става…