Не, не може да бъде… В банките работят професионалисти. Не биха могли да ме проследят.
— Да допуснем също така, че двамата хакери си разделят поравно получената сума. И тук вече става интересно, приятелю мой. Трансферът на пари от една банка в друга е нещо, което в Дийптаун се случва всяка секунда. Но трансферът именно на петдесет хиляди… и то между частни лица… Номерата на сметките остават тайна, но мястото, където е направена подялбата, е по-установимо. Следите ли мисълта ми?
Така значи. Всичко е много просто.
Бройкали са ме още от „Трите прасенца“. Роман си отиде моментално, а пък аз реших да се поразходя.
Сега ще си плащам за глупостта.
И за какъв дявол разделих с него парите поравно?
— Много интересна история. И какво общо има с мен?
Макар събеседникът ми да няма лице, аз знам, че той се усмихва.
— Трябва да се губи достойно, господин дайвър.
Аз още не съм загубил, но той не го знае…
— Разбира се, дайвърът е дайвър, защото не могат да го изловят във виртуалността — казва човекът без лице. — Какво са за вас програмните бариери? Съсредоточавате се — и шмуг вкъщи… за да се изключите ръчно.
Аха. Благодаря за съвета. Тъкмо тогава ще ме проследят, в момента на прекъсването на връзката…
— След денонощие, когато на компютъра ми се задейства таймерът за безопасност — крещя аз — блестящата ви идея ще се разпадне на прах и ще съжалите за глупостта си! Аз съм честен човек, плащам си данъците! Ще вдигна на крака цялата полиция на Дийптаун!
— Възможно е, въпреки че вероятността е нищожна — казва човекът без лице. — Какво пък, ако се убедим, че сте честен хакер — в последните думи има голяма доза сарказъм, — към вас няма да има никакви претенции.
— Ще ви изловят! — заплашвам аз. — И тогава ви чака вечна екскомуникация!
Най-страшната заплаха за жителите на Дийптаун е екскомуникацията. Трудно се живее без виртуалността, ако поне веднъж си я посетил.
— Едва ли.
Човекът без лице разтваря шлифера си с жест на опитен ексхибиционист. Върху опакото на шлифера има кръгъл диск с цветовете на дъгата. Въртяща се и блещукаща спирала на син фон.
Ново двайсет. Той е от полицията. Най-малкото с чин комисар, щом има дъгоцветна значка.
— Хайде, хайде… — казвам аз с отмалял глас. — Знаех, че ченгетата са говеда, но чак толкова…
— Първо ме изслушайте.
— А какво друго ми остава? — крещя аз — Какво?
Хващам револвера и забивам в стената и шестте куршума. Шест рикошета. По рафтовете се взривяват и лумват кутиите със софтуер. Под тавана със свистене оживяват пръскачките на противопожарната система и след секунда вирусите са обезвредени.
— Стига истерии — казва човекът без лице. Май с леко съмнение в гласа.
Замервам го с револвера, който прехвърча през него и пада при стената.
— Да ви успокоя ли?
Тонът е леден и не предвещава нищо добро.
Сядам на пода, хващам се за главата, шепна:
— Гадове… гадове… долни пръчове…
— Хич не ни пука за твоите игрички в дълбината, дайвър. Кражбата е лошо нещо, но беше крайно време някой да натрие вирнатия нос на Урман.
Тихо хленча и се поклащам като махало.
Човекът без лице игнорира спектакъла ми.
— Престъпления е имало, има и ще има. Аз не съм Христос и не претендирам че съм абсолютен праведник. Гоня други задачи.
— Пък аз си имам малък и законен бизнес! Какво искате?
— Така вече е по-добре. Господин дайвър, да сте чували за Изгубения Пойнт? Или за Невидимия Бос?
Виж това не го очаквах — да ме занимават с древни измишльотини. Вдигам глава.
— Пойнт не беше ли старото наименование на низовия потребител на компютърна мрежа?
— Да. Мрежата „Фидонет“… имаше такава.
— Май съм чувал нещо. За момчето, убито от ток, когато било във виртуалността? И за това, че съзнанието му по някакъв начин продължило да живее в мрежата?
— Да. Юношата с бледо лице и обгорели дрехи, който моли срещнатите да предадат на тринайсети московски възел, че пойнт шестстотин шестдесет и шест се е изгубил… Ами Невидимия Бос?
— Дайте ми стол — аз се надигам от студения бетонен под.
— Да тръгваме.
Минаваме отдясно, зад рафтовете с кутии с програмно осигуряване за „Макинтош“. Неликвидна стока, сега почти никой не използва тези компютри. Първо имало хора и неандерталци, после — „Ай Би Ем“ и „Епъл“. Задънените разклонения са нежизнеспособни.
Зад рафтовете има масичка с разхвърляни върху нея книжа и два стола. Сядаме.
— Невидимия Бос е приказка от същите времена — казва човекът без лице. — Босът е по-висша степен в йерархията на „Фидонет“. Именно към него се обръщали желаещите да станат пойнтове, да се приобщят към виртуалността… впрочем, тогава още е нямало виртуалност. Легендата гласи, че понякога чайниците си намирали чуден бос… който им предоставял най-добрите условия — постоянен мрежови достъп, бърз трансфер, връзка с всички клубове… тогава те се наричали ехоконференции.
Читать дальше