Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Човека Без Лице кимва към вратата.

— Ще си тръгна по свой си начин.

— Решихте да се разкриете?

— Не, разбира се.

На прощаване поглеждам в мътната мъгла на лицето му.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Свалих шлема и неуверено се пресегнах към модема. Изскубнах телефонния кабел от жака.

— Прекъсване на връзката! — съобщава Вики.

— Зная, момиче.

Ето така, тайнствен непознат. Всичко е много просто. Не стандартно излизане, което може да бъде проследено, а моментално срязана нишка.

Вандалщина, разбира се. За сметка на това липсва обмен на информация между моя адрес и компютъра, в който е моделиран складът.

— Няма тонов сигнал в линията — казва Вики. — Да се провери свързването.

— Изключвай се.

— Наистина ли?

— Да.

Екранът се запълва от небесносиния фон с бялата падаща фигурка.

— Сега можеш да изключиш компютъра — сънено шепне Вики.

Лека нощ, най-вярна от всичките ми приятелки. Щракнах бутона на захранването и тихото бучене на машината замлъкна. После изключих модема. Имам нужда от спокойна нощ, нека пощата изчака до утре. Впрочем, вече е три и половина… небето просветлява.

И много ми се спи. Главата ми бучи от толкова информация.

Смъкнах виртуалния си гащеризон… по дяволите, как смърди на пот, отдавна е за почистване. Пльоснах се върху дивана. Добре, че не го оправих вчера. Станал съм толкова… предвидлив…

Вече от три години, може би…

Събудих се в един без четвърт. Включилият се в десет телевизор тихо бърбореше. Изключеният компютър на бюрото укорително мълчеше.

— Добре… — прошепнах аз към тавана.

Заслужава си да сменя апартамента. Да си купя нормален двустаен в центъра, в хубава тухлена къща с изглед към Нева. Не в този ветровит и прогнил пролетарски квартал.

И Вики ще я преселя в ново жилище. Ще купя нова маркова „седмица“ с лицензиран софтуер, няколкостотин мегабайта RAM или просто „мозък“. Освен това холографски терабайтов хард диск, радиомодем, свръхчувствителен микрофон „Сименс“… цветен принтер, не знам за какво ми е, ама нека се намира, нормален скенер вместо ръчно скалъпени, наета телефонна линия от новата АТЦ… по дяволите, и петдесет бона са малко!

Всъщност, защо са ми две стаи? И без това кухнята ми е празна, отдавна съм преместил в стаята хладилника и микровълновата печка, а ми е по-близо да си наливам вода от чешмата в банята.

Решено — ще спретна ново жилище на Вики. Няма да ме е срам да каня приятели.

Станах, дотътрих се до хладилника, извадих кутия бира. По принцип не пия преди дванайсет, но вече наближава един. Колко навреме се събудих!

Инак леката биричка „Schultheiss“, с която започвам деня, ми се струва почти силна. И така, сбогом, „Амстердам-Навигатор“ и „Бавария-86“, верни приятели на бедния хакер. Само „Гинес“, „Хайнекен“, „Килкени“… А вместо белгийски варен салам — истински московски деликатеси. Освен това… ами, ще си купя кафеварка, например. Писна ми от нес кафета.

Докато се бръснех — за пръв път от два дни, — силно се порязах и фантазията ми на новобогаташ ми подсказа да си взема и „Шик-протектор“. Нямах други идеи, ако не се броят хаотичните мисли за допълнителна телефонна линия и нов модем, за да може докато се лутам из дълбината, Вики да точи пощата и да изпълнява прости задачи.

Всъщност, това все пак си е разточителство. Дори Маниака няма втора линия.

Между другото, имам да го черпя с бира. Изглежда вчера наистина ме е спасил от сигурна смърт.

И по-добре е да не отлагам черпнята. Започнах да подозирам, че след седмица ще мога да го почерпя само с „Навигатор“… общо взето и това е силна бира, със специфичен вкус…

Пуснах компютъра, свързах се с Интернет и след десет минути без каквато и да било виртуалност преведох пет хиляди долара в петербургската си сметка. Порових се в гардероба, избрах си по-чиста риза и стари, но прани джинси, мушнах в джоба си паспорта и „Визата“. Какво още? А, да, бирата…

На балкона тъгуваше олющена петлитрова туба. Отвъртях капачката и подуших. Миришеше на прокиснала жигульовска бира. Наложи се да изплакна тубата със студена, после с гореща и пак със студена вода. Пъхнах я в мрежата, закачена на пирончето в антрето още от предишните собственици на жилището — все не ми остава време да изхвърля всички вехтории — и изскочих от къщи.

Колко по-чист и подреден е входът ми във виртуалното пространство! И я няма тази вечна миризма на влажно мазе и бездомни котки!

След като се измъкнах от плетеницата на страничните улички, застанах край пътя и вдигнах ръка. Наложи ми се дълго да стопирам. Най-после една пораздрънкана жигулка благоволи да спре.