Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Не ти и трябва да опитваш. Ромка, аз съм дърво, че не се досетих веднага. Ти… се държиш прекалено мъжествено, за да си мъж на възраст!

— Толкова ли си личи?

— Не, не особено. Някак е необичайно…

— Защо да е необичайно? Има много върколаци на ученическа възраст.

— Откъде знаеш?

— Ами… ние май повече си споделяме. Попрехвърлилите осемнайсетте рядко съумяват да приемат нечовешки облик. А при учениците се получава естествено.

Пластичност… пластичност на психиката. Гледам Ромка и си мисля, че сред моите приятели дайвъри, които с прекалена разпаленост разправят мръсни вицове или все се изтъкват колко са велики, сто на сто има много тийнейджъри. На тях им е по-лесно да преминават през бариерата на дийп-програмата. Колкото и да е странно, наистина им е по-лесно. Съзнанието им е възпитано от филмите и книгите за виртуалния свят, те знаят, че Дийптаун е нарисуван не само с разума, но и със сърцата си. Те не биха потънали.

Може би техният брой ще нарасне и дайвърите ще престанат да се крият.

— Ромка, от своя компютър ли влизаш?

— От компютъра на баща ми. Винаги си патех, когато ме заварваха във виртуалността. Баща ми мисли, че тук има само разврат и насилие. Така че ми се наложи да влизам някак… ами така, че да забелязвам какво става в апартамента. Чувам когато вратата се отваря.

— Радвам се, че всичко при теб е наред, Ромка.

Върколакът кимва:

— А да знаеш аз колко се радвам! Имам си стриймър, но да възстановявам целия диск е сложна работа. Ти ме търсеше само за да разбереш как съм, така ли?

Много ми се иска да кажа „да“, но ще е лъжа.

— Не само за това. Исках и да се посъветвам за нещо…

— А сега взе че размисли?

Той е прав, размислих. Но след тези думи не ми остава изход.

— Ромка, случи и са нещо странно… — ставам, наливам си два пръста джин, добавям тоник. — Натъкнах се в мрежата на един човек… който не е съвсем човек.

Ромка търпеливо чака.

— Дори не знам кое е истина, а кое — лъжа — казвам. — Може би е пришълец от звездите, а може би — гост от паралелен свят. Или пък рожба на компютърен разум, или мутант, който влиза в мрежата директно, без компютър. Търсят го. Поне две големи фирми…

Върколакът кимва. Не е необходимо да уточнявам, че става дума за „Лабиринта“ и Ал-Кабар.

— И Дмитрий Дибенко.

— Дибенко?

— Същият. Те искат да извлекат от него поне някаква полза. А той смята да си отиде. Завинаги.

— И ти се чудиш дали си заслужава да го предадеш?

— Никой не би могъл да го задържи насила. Абсолютно. Но все пак… нали това е друг свят, Ромка. Други знания, друга култура. Може би ще успеят да го склонят. Да научат поне нещичко. Само трохичка от неговите знания би могла да стане нов етап в развитието на човечеството.

— Би могла — на драго сърце се съгласява Ромка.

— Та нали той успя… някак си… да ме промени. Не бих открил следите ти, ако нямах тия нови способности. Не знам дали имам право да мълча и да го укривам.

— Искаш аз да те посъветвам, така ли? — с някак изненадваща уплаха пита Ромка. — Сериозно?

— Да, Ромка. Точно защото си още хлапе, а пък аз съм закоравял циник. Кажи, има ли само един човек права над чудото?

— Не.

Кимвам, друг отговор не съм и очаквал. Но Ромка още не е казал всичко.

— Никой няма право над чудото. То винаги е само за себе си. Именно затова е чудо.

— Благодаря — казвам аз и ставам от мястото си.

— Засегна ли се? — пита Ромка.

— Не, тъкмо напротив. Ще си тръгвам. Чудесно е, че при теб всичко е наред…

Вече при вратата, за миг спирам и допълвам:

— И не наблягай толкова на алкохола. И без него си възрастен, Ромка, не се опитвай да го доказваш. Късмет на контролното!

— А дано! — вика Ромка подире ми.

Чудото е само за себе си…

Вървя по коридора на хотела и се усмихвам на думите на Ромка.

Това нетърпение на разума, тази велика и неутолима жажда…

Да разбереш, да си обясниш, да покориш!

Чудото трябва да бъде опитомено и покорно. Дори и Бог го направихме човек и чак след това се научихме да вярваме. Ние принизяваме чудесата до своето ниво.

И сигурно това е хубаво. Инак досега щяхме да си клечим в пещерите и да подхранваме със сухи клони Червеното Цвете, запалено от мълния.

Браво на тебе, Ромка. Въпреки погрешния път, ти успя да стигнеш до верния извод. Сякаш си вървял из Огледалния Лабиринт, натъквайки се на стъклените му стени — и все пак си стигнал до изхода. Още не мога да проумея защо си прав, но въпреки това ти си прав, Ромка…