Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Гилермо млъква, поема дъх. Възбуден е, явно е искал да се изприказва.

— И тъкмо в тези точки, където човешките постъпки пораждат новото разбиране за света, където се променя самият поглед на хората върху живота — именно там се случва необикновеното. Там се разкъсва границата между световете, там се ражда чудото. И същество от друг свят — дали човек, дали нещо друго, нали?… би могло да дойде при нас. Да се сблъска с нашия морал, култура, с мечтите ни… да вмести в себе си всичките знания на мрежата… да се ужаси и да се смрази…

Какво бих могъл да му отговоря?

Да му разкажа съня за падналата звезда?

— Доколкото разбирам, Неудачника ви е заявил, че е пришълец от друга планета? — пита Гилермо.

Кимвам.

Макар че, може би, не съм съвсем прав. Той всъщност не го каза пряко, а просто не опроверга думите ми.

— Това негова собствена версия ли беше, или го е казал, за да потвърди вашите подозрения?

— Потвърди ги… — промърморвам.

— Нормална постъпка — решава Гилермо. — Да признаеш чуждостта си, но да насочиш мислите на другите в погрешна посока. В правото си е да се страхува от нас. Неговата цивилизация навярно е миролюбива, а ние не сме от най-добрите същества…

Отдавна не са ми натривали носа така.

— Анализирахме различни теории — продължава Гилермо. — Взехме под внимание версиите на Ал-Кабар за възникването на машинен разум, за мутацията, създала човек-компютър. Но… нашите специалисти са склонни да гледат с усмивка на подобни неща. Мислехме и по въпроса за пришълец от звездите. Красиво е, вярно… прекалено е красиво, за да е истина. Имаме добър екип от психолози, те умуват над данните, с които разполагаме, програмистите ни са отлични, те също действат по въпроса. Но засега най-достоверна е теорията за паралелните светове. Ал-Кабар работи малко с хора. Подходът им е механичен, а Урман е прекалено далеч от съвременните технологии. Не и не. Не е компютърен разум, не е и симбиоза между човек и компютър. Може би… — снизходителна усмивка — е извънземно. Може би — лицето на Гилермо става сериозно — същество от паралелен свят. Хайде да го установим заедно. Никаква принуда. Никакви… сражения… — Гилермо гнусливо сочи зяносания асфалт. — Да седнем заедно и да си поговорим. Да забравим грешките, обидите, претенциите. Ще обясним, че не сме чак толкова лоши, че не бива да се страхува от нас. Ще протегнем ръка…

Дланта му посяга към моята. А аз мълча и нямам сили да я стисна.

Който и да е Неудачника, той правеше всичко, за да ми помогне.

Той беше — и продължава да е — много по-добър от повечето от истинските хора.

— Не мога да приема предложението ви, Вили — казвам. — Извинявайте. Може да сте прав. Но аз нямам право да решавам.

— А кой има това право, Стрелец? — тихо пита Гилермо.

— Единствено той самият. Неудачника. Той не иска да казва нищо. Той сам се нарече чужд и гостенин, който е уморен от самотата — и сега иска да си тръгне. Това е негово право. Това е негово решение. Никому нищо лошо не е сторил, просто се е изгубил в нашия абсурден свят. Помогнах му да се измъкне. Показах му… надявам се… че дълбината не се свежда само до кървави схватки. Ако това е малко — какво пък. Нека си върви. В своя паралелен свят или към далечните звезди. Свободен е, също като нас.

Лицето на Гилермо сякаш се изопва. Гледа ме тъжно и уморено. Сигурно е казал истината. И едва ли желае зло на Неудачника. Просто разлика в подходите.

— И вие ще му позволите да си отиде, Стрелец? — пита той. — Тайната ще изчезне за много дълго време, а може би завинаги… и никой няма да разбере какъв е бил Неудачника.

— Свободата, Вили.

— Вие, руснаците, винаги сте поставяли държавата и обществото над човека — казва Гилермо. — Това е неправилен подход, да, ама нали вие сте руснак!

— Аз съм гражданин на Дийптаун. В дълбината няма граници, Вили.

Гилермо кимва и се изправя — бавно, тромаво. Поглежда към чакащото го такси. Там като нищо има няколко бойци от Ал-Кабар. Може би моите приятели Анатол и Дик…

— Лично на вас Неудачника даде ли ви поне нещо, Стрелец? — пита Вили.

— Сигурно.

— Мога ли да науча или да видя какво по-точно? — изненадващо срамежливо пита той.

Заглеждам го, после се навеждам над вдлъбнатината върху асфалта.

Преди повече от два часа тук загина дайвърът върколак, моят нещастен партньор, Ромка. Не видях как точно е станало, но мога да си го представя.

Пламъкът обхваща туловището на вълка — това означава, че вирусът на Човека Без Лице е проникнал в компютъра на Ромка. Хард дискът на компютъра му скрибуца, докато изтрива информацията и скапва служебните програми, после връзката се прекъсва, Ромка изпада от дълбината, от своята отчаяна и безнадеждна схватка.