Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

— Благодаря.

— Но и ние не можем да останем настрана! Нали проникването стана на наша територия! От правна гледна точка въпросът е много сложен, по-лесно е да го разрешим с добро… по човешки. Нали сме хора!

Не очаквах от „Лабиринта“ подобна експедитивност. Явно бързо са се светнали какво става!

— Вили, — казвам аз — няма никаква полза от цялата тази работа. Знаете ли кое е общото ни нещастие?

— Ал-Кабар? — бързо пита Гилермо. — Или мистър Хикс?

— Не, Вили. Ние всички искаме по нещо от Неудачника. Аз мечтаех за някакво благо за всички. Е, нали знаете, някакво общо, абстрактно щастие, което той би могъл да ни даде…

Гилермо кимва с разбиране.

— Вие, очевидно, искахте да се сдобиете със слава, със своя дял при разпределянето на технологиите, които той би могъл да даде…

Махване с ръце в знак на протест. Да бе, да, „Лабиринта“ не е комерсиална организация, слушали сме ги тия песни…

— Вили, той няма намерение да общува с нас! Изобщо. Ние не му трябваме.

Изглежда наистина го шашнах.

— Не му трябваме? — възкликва Гилермо.

— Абсолютно. Той се е спрял тук, за да си отдъхне. А сега възнамерява да продължи пътя си сред звездите.

Гилермо бавно прави две-три дъвчещи движения и пита:

— Пътя си сред звездите?

— Да…

— Какви звезди?

Изглежда никой не разбира другия…

— Вили, Неудачника е чужда форма на живот, струва ми се — енергийна, разумът му кардинално се различава от…

Млъквам.

Някак нелепо звучи всичко!

Сега, когато Неудачника го няма наблизо, изпитвам почти същия скептицизъм като Вики.

— Енергийна форма на живот… — много учтиво, любезно, сякаш общува с болен, повтаря Гилермо. — Да. Интересно.

Кой от двама ни е по-голям идиот?

— Вили, хайде да обменим информация. Като начало на нашето сътрудничество.

— Май вече знам вашата информация — Вили хитро намига. — А?

— Затова пък аз мога във всеки един момент да се срещна с Неудачника и да си общувам с него. А?

— Той при вас ли е? — бързо пита Гилермо.

Мълча.

— Като знак за сътрудничество… — мърмори Вили. Да, не по собствена инициатива е дошъл тук! Или поне не само по собствена! Сега ръководството на „Лабиринта“ в паника решава — дали да му позволи да бъде откровен, или да не…

— Мога да си отида — отбелязвам аз.

— Добре! — Вили вдига ръце. — Предавам се! Вие победихте, Стрелец! Както винаги — победихте!

Не реагирам на комплимента, но Вили не го и очаква от мен. Потрива се между веждите и тържествено произнася:

— Ние не оценихме веднага феномена Неудачник. Това ни е голямата грешка. Обаче вниманието на „Лабиринта“ към клиентите изигра позитивна роля… Когато вашите усилия и усилията на нашите дайвъри не дадоха никакъв резултат, започнахме да издирваме входния канал на Неудачника. Търсихме, търсихме… и не го намерихме.

Чакам продължението. Гилермо хитро ми намига я кара нататък:

— Запознат ли сте с теорията за паралелните светове, Стрелец?

— Само от фантастиката.

— Това е съвсем сериозна теория, Стрелец. Паралелно с нашия могат да съществуват и други светове. Невидими, недостижими… но напълно реални. Не е по силите ни — засега — да взаимодействаме с тях по обикновения начин. Но виртуалността е друго нещо. Потоците информация живеят по свои закони. Компютърната мрежа е най-мощният в историята на човечеството механизъм за намаляването на ентропията. Независимо от нашата воля, от желанието ни, тя влияе върху физическите закони на света. Потоците информация пътуват по мрежата, натрупват се, създават центрове, в които се трансформира самата природа на Вселената.

— Информацията не може да променя природните закони — бързо казвам аз.

— Така ли? Когато в ограничен обем пространство става усложняване на структурата — това се отразява на цялата Вселена. Доста слабичко, разбира се. И все пак мирозданието се поразклаща. Всеки предмет, създаден от човешки ръце, носи в себе си както положителен, така и отрицателен заряд. Дървената тояга не е била само оръжие, не! Тя е била аномално явление, подредена структура в един хаотичен свят. Но това се е компенсирало — ако не с друго, то с купчина стружки и стърготини. По-сложно явление става книгата. Обемът информация и хаосът при създаването й вече не са били съвсем равностойни. И все пак това явление също е било компенсирано — ако не с друго, то поне с факта, че повечето книги не стрували дори колкото дърветата, отсечени за изготвяне на хартията. Изплащали са се преди всичко онези книги, които са съдържали ненормално усложняване на информацията. Не говоря за справочниците, отразяващи известните и предимно излишните знания, а за книгите, пораждащи нова етика и разбиране за света. Те започвали да оказват влияние върху живота на хората, да водят до ентропия, да рушат. Нещо като прокоба — колкото по-натоварена с информация била една книга, толкова по-силно е разтърсвала света. Човекът нямал сили да създава ред и същевременно да не внася хаос в света. Компютрите са съвсем друго нещо. Това е информация в чист вид. Тя се стича от различни посоки, натрупва се, множи се. Тя не изчезва безследно — да дадеш някому файл с информация съвсем не е същото като да дадеш скъпоценен камък или любима книга. Тя разкъсва пространството на Вселената, нарушава равновесието между реда и Хаоса.